Трескаво издишах всичкия въздух от дробовете си. Хватката на Тирус започна да отслабва, докато се мъчеше да се задържи за ствола на дървото, за което се беше уловил. Затова аз се вкопчих в дрехата му, издигнах се над тялото му и сама се хванах за ствола. После със свободната си ръка му помогнах да се задържи, като отчаяно се надявах корените на дървото да са достатъчно надълбоко, за да устоят на външния натиск.
Устояха.
След като последните остатъци от атмосферата излетяха навън, вятърът около нас стихна, оставяйки и двама ни без налягане.
С ужас установих, че сме заобиколени от студено, празно пространство.
Сърцето ми започна да бие бясно под надигащия се в мен натиск под кожата, под очите ми. Усетих зловещо парене по кожата. Газовете в тялото ми напираха да излязат навън и ако не бяхме издишали въздуха от дробовете си, сега те щяха да се пръснат. Имахме само секунди за бягство, преди да умрем. Лицето на Тирус се сгърчи от болка, но въпреки това той се оттласна от дървото, за да се отправи към вратата, като същевременно я посочи, за да го последвам и аз.
Почувствах да ме залива облекчение. Както при всяка гледаща навън стая, и тук имаше камера за декомпресия и загубата на налягане в купола трябва да я беше отключило.
Понесохме се натам с влудяващо бавна скорост. Продължавах да усещам паренето в крайниците си, както и пулсацията в ушите и очите, а кожата ми започна да се изприщва. До мен Тирус престана да се движи и аз разбрах, че е припаднал, затова се вкопчих в него и продължих да се боря с приближаващия се мрак на безсъзнанието. Чувствах как главата ми олеква, слюнката по езика ми започна да цвърчи и да завира заедно с течността в очите ми. Паренето в гърдите ми се надигаше, докато се опитвах да се хвана за каквото ми попадне. Борех се за живота и на двама ни, а туптенето в ушите ми беше в унисон с бясното биене на сърцето. В този миг се озовах в камерата за декомпресия.
Отворих я, блъснах Тирус вътре, вмъкнах се и аз и затворих вратата. Налягането в малката камера започна да се покачва със съскане около нас. Но атмосферата продължаваше да не става за дишане. В нас не навлизаше кислород. На слабата светлина видях как Тирус започна да посинява. Намерих пипнешком кислородната маска и я свалих от стената.
Беше само една.
Една.
Нахлузих я трескаво на лицето на Тирус и в този миг мракът ме погълна.
42.
В дробовете ми нахлуваше свеж въздух. Свеж въздух.
След това нищо. Отворих уста, за да го поема и се задавих.
— Отвори очи! — чух приглушения глас на Тирус.
Нещо се притисна към лицето ми и аз отново можех да дишам, но после, точно когато главата ми започна да се прояснява, то изчезна и пак се задавих.
Насила отворих очи и видях лицето на Тирус близо до моето, а дългото му, мускулесто тяло притиснато до мен. Той отново постави кислородната маска на лицето ми.
— Какво е… Какво? — прошепнах аз, в опит да разбера какво става, но маската изкривяваше гласа ми.
Тирус я отдръпна и аз трябваше да задържа въздуха си, докато той вдиша дълбоко няколко пъти от нея.
— Камерата… няма въздух… редуваме се.
Пак притисна маската о лицето ми и аз с благодарност вдишах дълбоко няколко пъти, след което Тирус я пое отново.
— Саботаж — каза той. — Без думи — и ми подаде маската.
Продължихме да се редуваме да дишаме по този мъчителен начин. Знаех, че това не може да продължава безкрайно. Можехме да останем затворени тук с часове, навярно дори с дни, преди някой да се сети да ни потърси. Имахме късмет, че налягането и температурата в камерата се върнаха към нормалните нива, но това беше само временно. Тук атмосферата би трябвало да бъде възстановена и можехме да изчакаме да ни спасят. Ако този механизъм беше повреден дистанционно, имаше вероятност алармената система, която трябваше да предупреди другите за инцидента, също да е била повредена умишлено.
Нямах представа колко въздух се съдържаше в тази кислородна маска, но вече ми се струваше, че не е достатъчен. Когато Тирус отново понечи да я свали, аз го спрях с ръка и я задържах върху лицето му.
Той обаче отблъсна ръката ми и притисна маската до моето, като поклати глава.
— Ти си ценният — казах аз. — Вземи я.
Пак му подадох маската.
— Не — рече Тирус и я притисна силно към лицето ми.
Отново я махнах и му я подадох.
Изведнъж той се наведе и притисна устните си в моите. За момент останахме в това положение, докато дробовете ни продължаваха да агонизират, а липсата на кислород изгаряше вените ни. Тирус ме целуваше страстно и отчаяно, с ожесточение, което не можех да разбера.