После се отдръпна, притисна маската до лицето си и си пое дълбоко въздух.
— Виждаш ли? — изхриптя той.
Какво да видя? Какво означаваше това? Но Тирус пак притисна маската в лицето ми и аз отново поех въздух с изнемогващите си дробове.
— Защо? — попитах с мъка и задържах дъха си. Защо ме беше целунал?
Защо не ме остави да изтърпя това заради него? Щеше обаче да отиде прекалено много въздух, за да изрека тези думи, а без тях аз не можех да го разбера.
Той отново притисна маската до лицето си.
— И двамата — рече Тирус. — Или никой.
Усещах бясното биене на сърцето му. Гърдите му бяха притиснати в моите в тясното пространство. Изгарях от желание да спася и него, и себе си, но не можех да го направя при неговите условия. Струваше ми се, че сме две двойни звезди, които обикалят една около друга, но никога не се срещат.
Когато отново притисна маската в лицето ми, му казах:
— Не бъде глупак!
После махнах маската и забих главата си в неговата толкова силно, колкото ми позволяваше тясното пространство. Тилът му се удари в стената и тялото му се отпусна до моето.
Поех последна глътка въздух и притиснах плътно маската до лицето му, като пристегнах каишките, за да не пада.
Докато дойдеше на себе си, природата щеше да е решила кой ще успее да излезе оттук.
За момент можех да забравя, че въпросът е на живот и смърт, можех просто да усещам главата на Тирус, отпусната на рамото ми. Поради тясното пространство той не можеше да се смъкне надолу или да падне. Обвих ръце около него и се насладих на тежестта на тялото му върху моето. Сега, когато щях да умра, никой не можеше да ми забрани това. Можех да си позволя този миг. Мислите ми се върнаха към нощта, след като напуснахме Лумина, когато лежахме заедно. Колко хубави бяха тези кратки часове, преди да се уплаша и да стана страхлива.
Защото тъкмо това се случи тогава с мен и точно то ме отблъсна от Тирус. Не се дължеше на благоразумие и дори не беше дългът ми към Сидония, беше чисто малодушие и страх. Истински ужас. Затворих очи и се проклех, че бях позволила страхът отново да управлява живота ми, също както някога във фермата. Сега най-накрая разбрах какво съм направила и беше твърде късно да променя нещата. Болката и паренето в дробовете ми се усилиха и бях наясно, че болката ще стане ужасна, ако се опитам да си поема въздух и не намеря нищо. Копнеех за възможност да променя нещата, да ги насоча по пътя, по който е трябвало да бъдат.
Не издържах повече, опитах се да вдишам и не можах. Нямаше нищо за дишане. Тихото, равномерно дишане на Тирус звучеше в ушите ми, когато започнах да се задушавам и да се гърча. Отново почувствах паренето из цялото си тяло, над мен се спускаше като блато черен мрак.
Това беше. Това беше краят.
За миг ми се стори, че усещането продължава цяла вечност. През съзнанието ми преминаваха като умиращи неврони образите на Тирус и Сидония, на матриаршата и Невени. С периферното си зрение забелязах някаква ярка светлина, която ставаше все по-ярка. Мислите ми се изпълниха с нещо, което като че ли бях чула вчера, нещо, което Сидония ми беше казала: когато хората умират, виждат светлина. Някои считали, че това е химическа реакция, а други, че е Живият Космос, който ги вика в следващия живот.
Изчадията също могат да я виждат, беше последната ми мисъл, така че в края на краищата това сигурно е онази химическа реакция…
Надигнах се бавно. Две топли ръце ме притискаха в широки гърди. Зрението ми бавно се фокусира и аз видях лицето на Тирус.
Гледаше ме с бездънните си бледи очи. Прошепна първата си дума.
— Немезида?
От гърлото ми излезе някакъв нечленоразделен звук.
— Не се опитвай да говориш. — Притисна ме по-силно. — Спасени сме.
Някъде отдалеч се чу скърцане.
— Престори се на заспала — прошепна той.
Затворих очи, а после до мен достигна рязък, познат глас:
— И така, глупавото момиче като че ли ще живее. Глупав жест от нейна страна.
Тирус ме притисна още по-силно.
— Не всички са като нас, бабо. Има много хора, които са по-добри; според мен, повечето.
Тя се засмя ехидно.
— Как само ми говориш, Тирус! Ако не бях изпратила мои хора на Александрия, още щеше да си затворен в камерата за декомпресия, а твоята Сидония щеше да е труп.
— Щях да бъда по-благодарен за помощта ти — отвърна сухо Тирус, — ако не бях напълно наясно, че сигурно си знаела за предстоящото нападение още преди да се случи.
— Ако намекваш, че аз съм отговорна…
— О, не, не. Бабо, знам кой стои зад това. Не си го направила ти, просто си възприела ролята на страничен наблюдател. Позволила си това да стане, без да участваш, за да можеш едва после да се намесиш и да спечелиш благодарността ми. И ти я имаш. Благодаря ти.