— Казах ти да не го правиш!
— Ти не можеш да ме командваш! Не си мой господар. Ние сме партньори. Решението беше мое и то беше правилно! Един бъдещ владетел трябва да се научи да прави жертви.
— Жертви? — извика Тирус. — Вече съм правил жертви! Не ми казвай, че не разбирам какво е да правиш жертви! — и започна да прокарва пръсти през косата си, без да спира. — Жертвах години да се правя на луд. Пожертвах нуждата си от отмъщение, за да оцелея достатъчно дълго, за да направя промени, които, ако се гледа в по-широк план, са по-важни. Знам да правя жертви!
Той рязко се извърна към мен.
— Току-що се съгласих да се подчиня и да взема жената, избрана от баба ми. Направил съм много жертви, но няма да направя тази. Няма да пожертвам живота ти. И ти няма да пожертваш своя!
Той застана на пътя ми, а после протегна ръце и ги притисна до бузите ми. В очите му се четеше отчаяние.
— Ти се отказа от живота си заради мен. Не мога да ти позволя да го направиш отново. Няма да го понеса, ако го сториш!
Спомних си за целувката в мрака на камерата за декомпресия, за онази споделена лудост, когато и двамата се задушавахме с наближаването на смъртта.
„Разбираш ли?“ — беше попитал той тогава.
Но аз не разбирах. Затворих очи и вече не виждах нищо — усещах само топлината на дланите му върху лицето си.
— Значи наистина ще се ожениш за Елантра.
— Да — тросна се той. — Така изглежда.
Отдръпнах се от него.
— Поздравления — казах с дрезгав глас. — Надявам се да живееш щастливо много години, преди тя да се опита да те убие.
Той горчиво се засмя.
— В деня, в който реши да ме убие, тя ще стане истинска Домитриан. — После изражението му стана по-ведро. — Скоро вече няма да имам нужда от услугите ти. Ще бъдеш свободна да правиш каквото пожелаеш. Можеш да заминеш далеч.
У мен пламна непознато мрачно чувство — прекалено мрачно, за да се нарече гняв, и прекалено силно, за да боли. Беше ме яд, че той успя да го предизвика. Стиснах юмруци и се помъчих гласът ми да прозвучи спокойно.
— Точно сега с удоволствие ще го направя. Отдръпни се и ме остави да си тръгна.
Един мускул на лицето му потрепна, но Тирус не се помръдна.
— И къде ще отидеш?
— Във вилата си.
Тирус стисна зъби.
— След като всичко приключи, Немезида. След като цялата тази работа бъде свършена.
— Това не те засяга.
— Освен ако имаш план, някаква определена цел, ме засяга даже много.
— А не трябва. Сама ще се справя. Желая на теб и бъдещата ти императрица много щастие.
Обърнах му гръб, а у мен всичко кипеше. Де да можех да изтрия спомена как устите ни бяха долепени в камерата за декомпресия! Защо ме беше целунал? Защо беше объркал още повече нещата?
Исках да си тръгна, но нещо ме спираше, един спомен от онези последни мигове, когато бях започнала да се задушавам. Накрая разбрах, че много от действията ми се дължат на страх, на чист страх. А не желаех никога повече да допусна страхът да ме управлява.
Затова се обърнах отново към него:
— Знаеш ли защо искам да съм далеч от теб, Тирус? — казах тихо. — Защото правиш грешка, като се жениш за Елантра. Да, ти ще спечелиш трона и баба ти ще те подкрепи, но никога няма да ѝ имаш доверие и никога няма да изпитваш уважение към жена си, никога няма да можеш да спиш спокойно в леглото си. Ти заслужаваш повече. Заслужаваш нещо по-добро. Не искам да гледам как правиш това и ще се радвам, много ще се радвам, Ваше Височество, ако не съм тук през следващите години!
Той скъси разстоянието между нас и ме сграбчи за раменете, а пламналите му очи се впиха в моите.
— Защо тези неща те притесняват?
— Как можеш да ми задаваш този въпрос? — изкрещях в лицето му. — Говориш с мен като с човек, а после се държиш така, сякаш съм лишена от чувства! Кое от двете трябва да бъде, Тирус? Толкова ли не можеш да разбереш, че ме е грижа за теб? Че мога да…
Усетих се и млъкнах ужасена.
Пръстите му се забиха в кожата ми.
— Че можеш какво? Че можеш какво, Немезида?
Че мога да те обичам.
— Немезида — рече много тихо Тирус, — на кораба ти ми каза, че никога няма да се влюбиш. Каза, че не си способна да ме обичаш или да чувстваш и частица от обичта, която аз изпитвам към теб.
Той ме придърпа по-близо до себе си, устните ни бяха съвсем близо. Усещах дъха му. Вгледа се напрегнато в лицето ми.
— Това лъжа ли беше?
В гърлото ми заседна буца.