— Кажи ми честно. Моля те, само ми кажи, и ако си говорила истината на кораба, никога повече няма да ти досаждам.
Думите сякаш излязоха насила от устата ми.
— Това, което казах на кораба… не беше вярно.
Палецът му погали устната ми, а очите му пламнаха.
— Значи ти наистина имаш чувства към мен. Възможно ли е да изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб?
Вдигнах бързо очи към него. Споменът за устните му върху моите в камерата за декомпресия отново ме връхлетя.
— Още ли изпитваш същото? — прошепнах аз.
— Никога не съм спирал да го изпитвам. И никога няма да спра да го изпитвам.
Страхът отново ме обзе, но реших, че няма да съм страхливка. Не и този път.
— Не се жени за Елантра, Тирус. Аз… аз не искам да го правиш.
Той се усмихна.
— Тогава няма.
Устата му се впи в моята и той ме притисна силно към себе си. Ръката му обви врата ми, аз се извих назад, за да бъда още по-плътно до него, притиснах го така, като че ли исках телата ни да се слеят в едно. Скоро поникналата му брада драскаше бузите ми, силният натиск на устните му разтвори моите и езиците ни се вплетоха. Чувствах всеки сантиметър от него топъл, силен, магнетичен. Загубих представа къде се намирам и най-накрая отстъпих пред тези чувства, за които жадувах, откакто ме беше докоснал за последен път.
Тирус ме завъртя, опря ме в бюрото, а устните му се спуснаха надолу по шията ми. Зарових пръсти в червеникавата му коса и го притиснах силно с усещане за притежание, което направо ме изненада. Сега той беше мой, беше мой. Беше достатъчно умен и хитър да запази живота си дори ако не изпълнеше желанието на Сигна и откажеше да се ожени за Елантра.
— Ти… обичаш ли ме? — попитах плахо, едва осмелила се да изрека думите, които по никакъв начин не би трябвало да се отнасят за едно изчадие. Чак после осъзнах какво съм казала.
Но преди да успея да се ужася от себе си, той ме изпревари:
— О, да, обичам те!
Отдръпна се назад да ме погледне с пламенния си, немигащ, поглед.
— Обичам те, когато се издигахме от Лумина, когато се борехме да не излетим в празното пространство, когато стояхме заедно и се мъчехме да задържим последните си глътки въздух. Ти си смела, честна и силна и си единствената, която ме вижда такъв, какъвто съм. Кажи, че и ти ме обичаш.
Тогава го почувствах със смазваща вълна от увереност.
— Да. Обичам те, Тирус.
Обичах го заради неговото спокойствие и предпазливост, така отличаващи го от мен. За това, че за разлика от другите около него виждаше нещата с десет стъпки напред, нещо така различно от моята прибързаност. За начина, по който гледаше на мен, не като на някакво създание, че не се отнасяше към мен като животно или по-нисше същество, макар по рождение да беше много по-издигнат от всички останали. Обичах го заради това, че отказа да размени живота на едно изчадие срещу собственото си оцеляване в камерата за декомпресия.
Всички тези дребни на вид действия означаваха толкова много за мен, затова никой друг нямаше да заеме мястото му в моето съществуване. Да, аз го обичах също толкова силно, колкото обичах Сидония, но по съвсем различен начин. Любовта ми към него беше жажда, копнеж, потребност, която никога досега дори не бях подозирала, че изпитвам.
Устните му отново се озоваха върху моите и заизтръгваха от тях страстни целувки, но умът ми се понесе в съвсем различна посока. „Сидония.“ Сидония, която искаше да се върне, за да построи отново крепостта на Империан. Сега не можех дори да си го представя, но оставането ми с Тирус означаваше да изоставя Сидония. Трябваше да избирам.
Някога този избор щеше да е толкова лесен, колкото дишането. Сега обаче… сега, когато обичах по начин, който никога преди не съм познавала…
Сега не виждах как да продължа напред.
Каквото и да станеше, Сидония трябваше да възстанови своята самоличност, а аз моята. Това беше безспорно. Тъкмо този факт беше основата и причината за невъзможното решение, което трябваше да взема.
Затова казах:
— Тирус, ти трябва да знаеш нещо. То може да промени нещата.
Той хвана нежно лицето ми и се вгледа в мен със своите сериозни очи. Някога бях ли виждала лицето му така открито? Без онова спокойствие, предпазливост и неутралност, която така упорито се стараеше да поддържа, Тирус изглеждаше по-млад, по-ведър и неустоимо достъпен.
— Не мога да продължавам безкрайно да бъда Сидония Империан. — Позволих си да протегна ръка и да докосна луничките на бузата му, да прекарам пръст между тях надолу към брадичката му до ъгълчето на устните. — Разбираш ли — поех си дълбоко въздух, — тя е още жива.
44.