Сидония се хвърли на колене веднага щом Тирус влезе във вилата, и протегна ръка да допре пръстите му до бузите си.
— Ваше Височество, сенатор Фон Империан е навън…
Аз се показах зад него.
— Дония, всичко е наред. Той знае.
Тя се изправи, широко отворила очите си на сърна, а Тирус я изгледа изумен, като продължаваше да държи ръката ѝ в своята.
— Знае ли?
— Всичко — увери я той.
Изглеждаше много малка до него, висок и широкоплещест.
— Сенатор Фон Империан, приемете най-дълбоките ми съболезнования за загубата на семейството ви.
— Благодаря — отвърна тя.
Тирус се извърна към мен. Изглеждаше смутен и объркан, нещо необичайно за него. Почувствах някаква смътна болка. Само преди минути той беше предположил, че всичко между нас е разрешено. Сега разбираше, че не е така.
— Тя ми обясни положението ви. Признавам, че все още съм удивен.
Дония кимна срамежливо.
— Надявам се да не създавам трудности на Ваше Височество.
Тирус отстъпи крачка назад и огледа стаята. Въпреки че вилата ми беше много хубава, тя не можеше да се сравни с великолепието в кораба му.
— Виждате ли — каза замислен той, — това наистина ни изправя пред някои трудности. Да се представяш за член на Високопочитаемите се счита за голямо престъпление. Когато правата ви бъдат възстановени, ако изобщо има такава възможност, много от Високопочитаемите ще са виждали и ще са общували с Немезида… Ако стана император, ще мине време, докато укрепя властта си, и ще имам нужда от подкрепата им. Не мога просто да представя Немезида като някаква натрапница и да очаквам да отминат това с лека ръка. Ще тълкуват като лична обида, че без да знаят, са общували като равни с едно изчадие. Ще искат някой да бъде наказан.
Дония притисна ръка до устата си.
— О, Ваше Височество, моля ви, не им позволявайте да наранят Немезида! — Тя отново падна на колене. — Трябва да я защитите. Не мога да живея без нея.
Думите ѝ извикаха у мен един отдавнашен спомен от последните седмици в крепостта на Империан — заплахата ѝ да се самоубие, ако аз умра. Разтревожена, също паднах на колене до нея и я прегърнах. Тя не сваляше очи от Тирус.
Той я погледна смутен.
— Ще направя всичко по силите си да спася Немезида, сенатор Фон Империан. Но този разговор ще бъде напълно безсмислен, ако не успея да победя чичо си.
— Но ако успеете…
Той коленичи и отново взе ръката на Сидония.
— Тогава Немезида ще живее. Кълна ви се — каза Тирус и погледна и мен с пламнали очи.
Поех си дълбоко въздух. Вътрешно бях убедена, че ако вярвам в едно-единствено нещо в тази Вселена, то беше в любовта на Тирус към мен.
Изглежда, че подразбра мислите ми и изражението му стана по-меко.
— За мен животът ѝ означава много повече, отколкото можете да си представите — рече той.
Дония се освободи от прегръдката ми.
— Немезида — рече тя, като продължаваше да не сваля очи от Тирус, — сега ще говоря с Негово Височество насаме.
Беше ми нужна секунда, за да разбера, че това беше заповед.
— Искаш да изляза ли?
— Да — рече Дония, без дори да ме погледне.
Твърде дълго бях Сидония Империан. Бях свикнала аз да командвам. Сега ми беше странно да се окажа отново в положението на подчинена. Не, не просто подчинена. Аз бях Немезида дан Империан и Дония беше моя господарка.
Мисълта, която досега никога не ме бе смущавала, изведнъж ми се стори неприятна и странна. Знаех, че Сидония никога не беше гледала на мен като на своя собственост. Нито пък е трябвало да изпълнявам заповедите ѝ. Но по въпроси като този тя просто считаше, че трябва да се подчиня на волята ѝ.
Тирус, изглежда, отгатна мислите ми.
— Това засяга Немезида. Тя трябва да остане.
— Не — казах аз.
Сидония искаше да говори с него насаме, тогава нека да говори.
— Ще ви оставя двамата.
С тези думи аз се оттеглих и оставих двамата Високопочитаеми да разговарят без мен.
Изминаха минути. Измина половин час. Убивах времето с набирания на ръце. Най-накрая Дония влезе в стаята и мълчаливо започна да ме наблюдава с меко изражение на лицето, което не можах да разгадая.
Отпуснах се на земята.
— Тирус отиде ли си?
— Да. Казах му, че сега искам да разговарям с теб насаме.
Значи тя нямаше намерение да сподели какво са си казали двамата. Изумлението ми сигурно беше проличало, защото Дония сбърчи вежди.
— Той е много притеснен какво ще стане с теб.
— Да, разбира се.
— Много е разтревожен — подчерта отново тя, а после се поколеба. — Той… те обича, Немезида. Много те обича.
Почувствах, че се изчервявам.