Тя ме изгледа изпитателно.
— Ти също го обичаш. — Сидония сведе глава и приглади полата си. — Вярваш ли му? — попита накрая.
— Вече ти казах. Да, вярвам му.
Тя сви малките си ръце в юмруци и ме погледна.
— Помня твоята теория за Голямата надпревара. Ти каза, че Тирус имал пръст в този инцидент.
— Разбира се — отвърнах аз, недоумявайки защо се беше сетила за това сега. — Той ми го каза.
— Немезида, ти си даваш сметка, че Дандрас е загинал, нали? И не те тревожи фактът, че Тирус е способен да отнеме човешки живот?
— Беше злополука…
— И какво от това? Той е знаел за риска. Рискувал е живота на един човек заради един политически жест. Човек, който може да пожертва живота на друг с такава лекота, може да го стори пак.
Премислих внимателно отговора си. Подобни съображения оставаха на втори план за хора като мен и Тирус, но за Дония те сигурно наистина изглеждаха жестоки.
— Тирус не е искал смъртта му, а аз наистина вярвам, че намеренията са важни. Освен това… — усмихнах се с лека ирония, — аз самата не съм невинна. Ти ме видя със собствените си очи да убивам.
— Това беше различно — каза Дония тихо и направи гримаса.
Не изрекох думите, които ми дойдоха наум. „Не, не беше.“ Сутера ну Империан не трябваше да умре. Тя не беше злополука.
— Аз само… Аз само се тревожа, Немезида…
— Не бива да се тревожиш за мен. Животът ми е да те защитавам, а не обратното. За какво говорихте двамата? Това явно е причината за странното ти настроение.
Тя се приближи до един от прозорците, които гледаха към небесния купол. Слънчевата светлина заля изрусената ѝ коса.
— Помниш ли какво ти казах, преди да напуснеш крепостта? Казах ти, че по-скоро ще умра, отколкото да те загубя.
— Как бих могла да го забравя? — отвърнах с дрезгав глас.
Дония бързо ме погледна.
— Аз те обичам, Немезида. Много. Вероятно… ако трябва да съм откровена докрай, вероятно по същия начин, по който те обича Тирус.
— Не мисля… — казах и млъкнах. Първата ми мисъл беше, че Дония бе разбрала погрешно характера на чувствата на Тирус към мен.
Но може и да не беше така. Спомних си как реагира преди време на предложението ми да задълбоча връзката ѝ с Гладик. Бях си въобразила, че на нея не ѝ харесва да го дели с мен.
Тогава не ми беше хрумнало, че не ѝ харесва да дели мен с него.
— Ти си най-постоянното нещо в живота ми! — продължи с глух глас Дония. — Когато майка ми ми крещеше, а баща ми се интересуваше само от работата си, аз винаги имах теб и ти беше всичко, което ми бе нужно. Когато трябваше да съм във форумите за общуване, за да си търся партньор сред изтъкнатите Високопочитаеми, единствената ми мисъл беше, че не искам никой друг. Всичко, което исках, вече го имах. Исках само да останеш завинаги с мен. Трудно ми е да съм свидетел как го гледаш, Немезида. Чудесно е да знам, че можеш да изпитваш подобни чувства, но това ме и натъжава.
— О! — Тази въздишка беше единственият ми отговор. Не знаех какво да направя. — Дония.
Тя вдигна разтрепераната си ръка. По бузите ѝ се бяха появили червени петна.
— Не е нужно да казваш каквото и да било. Ти никога не си имала друг избор, освен да ме обичаш. Трябвало е да изпитваш обич към мен. Не беше честно. Не си можела да избираш сама, но аз винаги съм знаела, че не мога да се възползвам от това. Никога не бих го направила. И никога няма да го направя.
— Аз не се нуждаех от машина, която да ми наложи тази връзка. Аз… — И сега ми беше трудно да произнеса думите, дори и след като вече имах опита с Тирус. — Аз наистина те обичам. Ти спаси живота ми, когато убиха другите изчадия. Не беше нужно да го правиш. Ти искаше да бъда Немезида Империан, а не дан. Винаги съм мислела, че това е толкова глупаво и смешно, но откакто съм тук…
В гласа ѝ се прокрадна нотка на копнеж.
— Какво?
— Започнах да разбирам какво си имала предвид. За какво става дума. Разбрах колко изключителна си била. Сега разбирам колко невероятна си. Ти си моята най-добра приятелка, когато по право би трябвало аз да съм твоя собственост. Никога не си гледала на мен като на нещо. Дори и когато аз бях такова нещо.
Очите на Дония се напълниха със сълзи.
— Мислиш ли, че у Тирус има нещо лошо? — попитах я, защото исках да знам. — Искам мнението ти като приятел. За мен то е по-важно от всичко друго.
Тя поклати глава.
— Не, Немезида. Не започвай да се съмняваш заради мен. Ако чувстваш нещо към Тирус, искам да си щастлива с него. Искам това да е така повече от всичко друго в тази Вселена. Повярвай ми.
— Защо говориш така? — попитах я, внезапно обхваната от съмнения. — Какво си казахте с Тирус? Тревожиш ме.