— Аз… аз не мога да знам. Много рядко виждам новия император. Мисля, че е зает с приготовленията. Желаете ли нещо, което мога да ви донеса, за да прекарате последния си ден? — попита ме той.
Сега, когато знаеше що за същество бях, се стараеше да стои по-далеч от силовото поле. Вероятно Сигна беше пуснала в ход плана си да се разчуе, че аз съм убила императора, затова не се съмнявах, че Шезар се страхува от мен и недоумява защо Тирус настоява да имам удобства.
— Нищо не искам. — После премислих. — Всъщност да. Наистина ще поискам нещо от теб.
Бях сигурна, че доставката на ботчета за разкрасяване е странна молба от страна на едно изчадие убиец. Но нямах никакви нечестиви намерения. Програмирах машината да ме лиши от дегизировката, която носех, откакто напуснах крепостта на Империан. Час по-късно косата ми вече не беше боядисана. Отново бях онова безлично същество със светлоруса коса и бледа кожа, каквото бях, когато влязох в живота на Дония. Но с изключение на все още намаления си ръст и изкривения нос изглеждах като близначка на покойната Вражда.
Не спах много. Мантикората на мъртвия император Рандевалд беше през няколко прегради от моята. Усетих, че наблюдавам нещастното пренебрегнато същество да седи сега, след като нямаше собственик, който да го пуска на арената, за да упражнява кървавия си спорт. Оттатък него имаше и други чудовища, всички подобни на мен, всички създадени да доставят удоволствие на човешките същества.
С радост щях да напусна този живот.
В деня на коронацията тези, които дойдоха да ме отведат, бяха наемници на Домитриан. Тирус не беше посмял да изпрати прислужници, които бих могла да надхитря, нито ботчета по сигурността, които можеха само да ме убият. Наемниците държаха електрически пушки, готови да ги използват, ако откажех да изляза по собствено желание. Трябваше да оцелея, докато ме принесат в жертва.
Изправих се на вкочанените си крака и зачаках, докато те заобиколиха преградата ми с насочени срещу мен пушки.
— Трябва да ни придружиш до Голямата хелиосфера — каза един от тях, изплашен наглед млад наемник, чието голо теме лъщеше на светлината на лампите с изписания върху него шестзвезден знак на Домитриан.
Подадох ръцете си, но никой не се приближи да ми сложи белезници. Това ме изненада. Тръгнах в познатата ми посока, а наемниците ме последваха, като се държаха на разстояние и ме наблюдаваха бдително.
Знаех, че много лесно мога да се нахвърля, да отнема пушката на някого от тях и да я насоча към другите, но не го направих.
Едва когато до мен достигна глъчката от възгласите на хората в Голямата хелиосфера, които се приготвяха за коронацията на новия император, осъзнах каква трябва да бъде целта ми.
Не бих могла да сторя много, за да нараня Тирус, но можех въпреки нежеланието му да умра от неговите ръце, без да се съпротивлявам. Това щеше да бъде най-жестокият ми удар върху него и единственото оръжие в арсенала ми.
Щях да умра, без да се съпротивлявам и Тирус щеше да живее с това до края на царуването си.
50.
Огромната тълпа в Голямата хелиосфера се раздели. Всички бяха със светъл ореол около косите, а дрехите им бяха изработени от материал с имплантирана в него светлина. На лицата си бяха изрисували шестзвездния знак на Домитриан. Минах с ескорта между тях и се отправих към свещеника.
На подиум над тълпата седеше Тирус, с дълга коса във формата на корона от светлина около главата, както подобава на един нов император. Приличаше досущ на лидер на галактическа империя.
Вгледах се в него с немигащия поглед на изчадие, готова да умра тук, пред него.
Високопочитаемата Сигна пристъпи напред, облякла най-хубавите си одежди.
— Убийцата на сина ми, император Рандевалд, ще послужи за огнена жертва, слагаща началото на тази славна, нова ера в нашата история!
Тя вдигна ръка и даде знак на наемниците да ме избутат по-близо.
Не се противих, когато извиха ръцете ми зад гърба, изтикаха ме напред и ме накараха да падна на колене.
Забелязах изчадията на Сигна — Риск и Мъка — да стоят встрани до прозореца. Бяха застанали непосредствено до една ниша в стената, в която имаше малък контейнер с размерите на ковчег. Това щеше да бъде последният ми дом. Бяха готови да ме набутат насила вътре, ако се съпротивлявам. От мястото си виждах, че е от прозрачно кристално стъкло. Щяха да ме напъхат в него и да ме изстрелят в най-ярката звезда.
— Осъдената иска ли да каже нещо? — попита Сигна.
Срещнах погледа на Тирус и запазих мълчание. Там горе, далеч от мен, той приличаше на огромна, блестяща статуя, така недостъпен, че се запитах как съм могла изобщо да докосна тялото му и да видя усмивката му. Беше далечен като празнотата на хиперпространството.