— Няма да казваш нищо на Сидония. Предстои ѝ форум за общуване. Съзнанието ѝ не трябва да е обременено от чувство за вина. Ако изглежда напълно в неведение, това ще стигне до ушите на родителите на другите деца. Ако разбере какво е станало, няма да може да ги заблуди. Дъщеря ми може да е каква ли не, но определено не е изкусна лъжкиня.
Бавно кимнах в знак на съгласие. Невинността на Дония беше единствената ѝ защита. Неведението ѝ щеше да я предпазва по-добре от всичко друго, дори от мен.
— Нищо няма да ѝ кажа — уверих аз матриаршата.
Дония не беше лъжкиня.
За нейно щастие, аз пък бях.
Когато същата вечер се върнах в стаята ѝ, тя се размърда и потърка сънливо очи.
— Немезида, станало ли е нещо?
— Не — отвърнах кротко. — Бях неспокойна. Ходих да се упражнявам.
— Гледай — прозя се Дония — да не разтегнеш някой мускул.
Разтегнах устните си в усмивка.
— С мен това никога не се е случвало. Продължавай да спиш.
И тя отново потъна в абсолютно невинен сън.
Онази нощ така и не успях да заспя повторно.
Следващата стъпка на императора дойде бързо. Повикаха ме в покоите на матриаршата.
Тя рядко ме викаше при себе си. Това ме накара да бъда нащрек. Когато влязох, я заварих да лежи на слабо гравитационното си легло, а разкрасяващото ботче да боядисва побеляващите корени на косата ѝ и да приглажда бръчките на лицето ѝ. На пръв поглед матриаршата изглеждаше двадесет и няколко годишна. Това явление се наричаше „фалшива младост“. Само очите издаваха възрастта ѝ. Млад човек не би ме погледнал така, както тя ме гледаше сега.
— Немезида, натрих се малко с един наркотик. Вземи си и ти.
Предложението ѝ ме изненада. Забелязах бурканчето до лакътя ѝ.
Беше лосион за натриване върху кожата. Сенаторът много го харесваше, но матриаршата рядко го употребяваше. Презираше това като проява на слабост. Развлекателните химикали, с които злоупотребяваше тя самата, бяха от онези, които изостряха вниманието на човека.
— Само ще го изхабя.
Тя отблъсна с нетърпелив жест разкрасяващото ботче.
— Ами да, вие, изчадията, преработвате наркотиците твърде бързо. Никога не можете да усетите наслада от добър интоксикант.
— Нито пък действието на смъртоносна отрова — напомних ѝ аз.
Тя продължи да ме наблюдава, подпряла изпъкналата си скула върху юмрука си. Опиатът беше стеснил зениците ѝ. Изглеждаше някак отпусната — нещо нетипично за нея. Продължавах да чакам с нетърпение да ми каже защо ме беше повикала.
— Жалко — рече накрая тя, потопи пръст в наркотика и го разтри върху китката си точно на точката за пулса, — че не можеш да почувстваш това. Подозирам, че скоро ще усетиш нужда от него също толкова, колкото и аз.
— Защо?
— Императорът ни заповяда да изпратим дъщеря си в Хризантемиума.
Думите ѝ ми подействаха като удар в корема и ми изкараха въздуха. За момент единственото, което чувах, бяха ударите на собственото ми сърце, което туптеше бясно в ушите ми.
— Какво? — прошепнах аз. — Иска Дония да отиде в императорския двор?
— О, той действа по този начин — рече с горчивина матриаршата. — Дядо ми го ядоса и той екзекутира майка ми. Императорът рядко нанася директно ударите си. Това се дължи на влиянието на проклетата му майка върху него. Високопочитаемата Сигна вярва, че ударът право в сърцето нанася повече щети…
Преди да се усетя, прекосих стаята. Ръцете ми стиснаха матриаршата за раменете. Те бяха по-яки от раменете на Сидония, но аз можех да ги счупя със същата лекота.
— Сидония няма да отиде — рекох тихо, усещайки животинския, студен гняв като лед в сърцето си. — Ще те убия, преди да я оставя да отиде на смърт.
Тя ме погледна, примигвайки. Изглеждаше странно спокойна въпреки заплахата ми.
— Нямаме избор, Немезида. Той настоява да я види там след не повече от три месеца. — Устните ѝ бавно се изкривиха в усмивка. Матриаршата вдигна ръка, хвана бузата ми и дългите ѝ нокти се впиха в плътта. — Затова възнамерявам да изпратя теб в Хризантемиума вместо нея. Ти ще бъдеш Сидония Империан.
Беше ми нужно малко време, за да осъзная значението на думите ѝ, но дори и когато го разбрах, в тях нямаше никаква логика.
— К-какво?
— Колко шокирана изглеждаш! — Матриаршата леко се засмя, но очите ѝ се впиваха в моите, без да мигнат. — Трябва ли да повторя?
— Аз? — Тръснах глава. Не обичах много матриаршата, но винаги я бях считала за умна. За разумна. — Наистина ли предлагате да се престоря на Сидония?
— Е, разбира се, ще са нужни някои промени. — Тя огледа бързо тялото ми. — Всичко, което може да се види от Сидония в нейния аватар, който прилича толкова малко на нея, колкото и ти. Цвета ти, мускулатурата… Можем да поправим това. Що се отнася до характера ѝ, повиках моята възпитателка да те научи на основните неща, както учеше мен като момиче…