Ала нейните чувства към мен не бяха толкова важни, колкото моите чувства към нея.
Това противоречие се настани за известно време в мислите ми, докато се взирах в мрака. Никога досега не ми беше идвало наум, че в предаността има нещо дълбоко егоистично. Такава, каквато бях, от мен не се очакваше да имам его, нито собствени нужди. Дори сега се нуждаех само от три часа сън през нощта, но въпреки това лежах на одъра до леглото на Сидония, защото на нея ѝ трябваха осем часа сън и се чувстваше спокойна, когато знаеше, че съм тук.
Едно изчадие не можеше да има собствени интереси при положение, че имаше господар.
Изглежда обаче, че все пак аз имах някакъв собствен интерес. Как е възможно, след като не бях истински човек? Това унижение, този егоизъм, това бяха неестествени неща за едно същество като мен. Не би трябвало да съществуват.
Обърнах се на другата страна. Като че ли по-лесно беше просто да слушам бавното дишане на Дония и да прогоня тези мисли от главата си.
В този миг чух отвън пред вратата нечии стъпки. Веднага наострих уши.
— Ела тук, Немезида.
Думите бяха изречени толкова тихо, че Сидония не би могла да ги чуе дори и ако беше будна. Скочих на крака, прекосих стаята и излязох навън.
Матриаршата ме чакаше със скръстени ръце.
— Ела.
Обърна се и аз безмълвно я последвах, без да питам каквото и да било. Оттеглихме се в нейното крило. Никога не бях виждала покоите на матриаршата и се изненадах, когато се озовах на място със странни реликви. Погледнах надолу към една нескопосана скулптура, изобразяваща гордо изправено човешко тяло, издялано изцяло от камък. Какво ценно намира в подобно нещо?
— Тази фигурка е била изработена преди първите земеделски цивилизации на Земята — рече матриаршата, когато забеляза, че я гледам. — Безценна е.
— Как е възможно? Не е много внушителна. Дония би могла да извае по-добра.
— Явно нямаш представа кое е ценно. — Взе една желязна кутия, плъзна капака и я отвори. Навън с бръмчене изскочи рояк малки метални машинки — роботчета, по-малки от върховете на пръстите ми. Докато ги наблюдавах, от тях една по една се показаха игли.
— Сутера беше права — рече, загледана в мен, матриаршата. — Прекалено едра си, за да минеш за истински човек. Ще трябва да намалим мускулите ти и да скъсим костите ти. Тези ботчета са тъкмо за това.
Вгледах се в тях. Рояха се като насекомите в градината. Иглите им проблясваха на светлината.
— Толкова ли много трябват?
— Всяко ботче ще инжектира едно вещество в определена част на костната ти структура, за да започне вътре процес на прекършване. Трябва бързо да те смалим. Казах на доктор Исарус нан Империан, че са за съпруга ми, тоест, че е станал твърде старомодно дебел и че искам да го посмаля до по-приемлив ръст. Докторът отвърна, че този процес трябва да се повтори много нощи наред. За щастие, разполагаме с три месеца, преди да отидеш в Хризантемиума. Ще са ни нужни. На всеки две нощи, след като Сидония заспи, ще идваш тук за инжекциите.
Поех си дълбоко въздух. Не бях точно уплашена, но пулсът ми се ускори. Адреналин.
— Струва ми се, че може да боли.
— Казаха ми, че е ужасно болезнено — отвърна матриаршата. — Бих ти предложила нещо обезболяващо, но знаем, че ще бъде твърде безполезно.
За Сидония, помислих си аз.
Свалих горните си дрехи и предложих крайниците си. Бях решена, че няма да допусна да ме види как потръпвам.
— Тогава да започваме.
Следващите няколко нощи сънувах как рояци насекоми мушкат и ръгат вътре в мен, как ме разкъсват отвътре. Когато се събуждах, усещах как някой извива нещо и стърже по цялото протежение на ръцете ми, както и слабо подуване на прасците и бедрата. Беше трудно да скривам неразположението си от Дония. Чувствах се изтощена и всеки път, когато се облекчавах, си давах сметка, че молекули от мускулите ми ме напускат.
За Сидония, напомнях си аз и придърпвах ръкавите, за да скрия белезите от убожданията по ръцете си. При всяка стъпка изпитвах болка и чувствах костите си като цепеници, но се мъчех да не ми личи.
Това, че губех силата си, ме правеше може би по-нормална, но нещата станаха много по-трудни по време на следващите занимания с възпитателката. Сутера ну Империан се съвзе от обидата, която ѝ нанесе поведението на Сидония, и започна да ни учи на походката на Високопочитаемите, тоест как се пристъпва при среща с императора. При нормални обстоятелства за мен никое физическо изпълнение не би представлявало проблем, но огромната ми сила намаляваше. Успях да усвоя походката преди Дония, но на косъм.