Веднага разбрах какво беше: страх.
Не стъпвай тежко, а се плъзгай като лебед…
Думите на Сутера ну Империан прозвучаха в главата ми, когато най-силната от прислужничките ми се напъна да повдигне церемониалната рокля, с която трябваше да се явя пред императора. При вратата чакаха наемници, готови да ме ескортират, затова не се осмелявах да освободя прислужничките от бремето на роклята.
Церемониалните рокли бяха сложни облекла, изплетени от метал. Стягаха безмилостно в кръста и в тъканта им имаше злато, два пъти по-тежко от Високопочитаемата, която ги носеше. Церемониалната рокля изискваше носенето на нещо като фуста, екзокостюм, състоящ се от метални обръчи, които стягаха крайниците и гърба и служеха като механизиран скелет, с чиято помощ става повдигането.
С моята изключителна сила можех да мина и без него, но и в този случай трябваше да се преструвам на слаба, каквато не бях. Затова наредих на прислужниците да го държат вместо мен, влизайки в ролята на безупречната наследница на велика фамилия, която ги оставя да ѝ помагат в обличането на това церемониално облекло. Студеният метал обхвана кожата ми от всички страни.
След като навлякох тези сложни одежди, казах на един прислужник да ми подаде дистанционното за механизмите, които трябваше да се погрижат за косата ми. С едно натискане на бутона сплетох в сложни плитки кичурите си и изчаках друг прислужник да вплете между тях скъпоценните камъни.
Погледнах резултата в огледалото. Не можах да позная фигурата, която ме гледаше от него — висока, слаба, блестяща в церемониалната рокля, с тъмнокестенява коса на плитки и скъпоценни камъни в тях, с кожа с бронзов цвят, изящно озарена от пигментите, вложени от Сутера ну Империан.
От Немезида дан Империан беше останал само носът.
Докоснах го, за да си напомня, че все още съм аз, и забелязах, че наемниците пристъпват неспокойно от крак на крак край вратата, нетърпеливи да приключат с всичко това.
— Готова съм — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого.
Щяха да ме ескортират шестима наемници, следвани от осем прислужници, по пътя ми от камерата за скачване на Валор Новус до приемната зала. Като бъдещ сенатор Фон Империан бях достатъчно важна особа да бъда приета лично от императора, дори и в немилост.
Дали той щеше да ме посрещне, като моментално ме екзекутира… това тепърва предстоеше да се разбере.
10.
Дори с екзокостюма плавното плъзгане като лебед беше твърде рисковано под многото килограми метал, най-вече защото Сутера беше подчертала също колко е важно да имаш свеж, спокоен вид, докато го правиш. Все неща, неестествени за мен, като чувството за хумор.
Наложих си да гледам право напред, докато ескортът вървеше пред мен, въпреки че очите ми инстинктивно искаха да огледат всичко и всеки във Валор Новус. Този кораб представляваше центърът на Хризантемиума. Беше най-големият и бе свързан директно с огромната хелиосфера. По едно време не можах да устоя да погледна нагоре и това, което видях, ме накара да се закова на мястото си.
Открито небе.
Помещението беше толкова огромно, а синият цвят скриваше от погледа ми прозорците и тавана горе. Чифт двойни слънца светеха през нещо, което би трябвало да са прозорци, но не можех да ги видя. За един кратък миг се почувствах така, като че ли бях попаднала на планета, а не на космически кораб. Никога досега не бях стояла в помещение, в което таванът не се виждаше. Никой от инстинктите ми за оцеляване не беше пригоден за такова открито и безкрайно пространство. Церемониалната рокля започна да ме стяга и задушава още повече.
Наемниците ме гледаха въпросително, затова си наложих да продължа стъпка по стъпка и да не обръщам внимание на зейналото над мен фалшиво небе. После огромните врати пред мен се разтвориха и аз бях пропусната да вляза в императорската зала.
Напрежението ми стихна, когато очите ми свикнаха с представителната зала и пред себе си видях множество хора. Те се разделиха, оформяйки коридор до най-предната ѝ част, която завършваше с огромни, зейнали прозорци, гледащи към четири от звездите на системата.
Веднага разбрах кой от важните особи беше император Рандевалд фон Домитриан, защото очите, които не гледаха мен, бяха насочени към него. Наблюдаваше го дори майка му Сигна Домитриан, застанала от дясната му страна.
Първо походката на Високопочитаемите.
Наемниците ми също се отдръпнаха встрани, разчиствайки ми пътя до императора. Три стъпки, коленичене. Точно както Сутера ну Империан ме беше научила, вдигах очи всеки път, когато ръцете ми докосваха сърцето и аз поглеждах огромния мъж с дълга руса коса, която се спускаше по раменете му като мантия.