Пътуването до нозете на императора ми се стори безкрайно, а шепотът и мърморенето заформяха море от шумове около мен, докато другите Високопочитаеми ме наблюдаваха. Щях да имам време да ги преценя по-късно. За момента вниманието ми беше съсредоточено върху един човек, който можеше да реши дали ще живея, или ще умра.
Най-после стигнах, коленичих пред императора и черните му очи се вторачиха в мен от едно лице, типичен пример за фалшива младост, което изглеждаше не по-старо от двадесет години, като се изключи студеният, циничен поглед. Тялото му се извисяваше над мен право като дъска, кожата на ръцете му беше мека и нежна, когато те се вдигнаха пред мен. Поех ги, за да ги допра до бузите си.
В последния момент обаче императорът отдръпна ръцете си от моите и ме сграбчи за косата.
Инстинктивно изпитах силно желание да му отвърна с удар, но се сдържах. Проявих желязно самообладание, припомняйки си, че го правя заради Сидония, а не заради себе си. Останах неподвижна като парцалена кукла, когато той вдигна глава и се вторачи в лицето ми.
— Значи — рече императорът, гласът му беше подсилен, за да се чуе от всяко ухо в залата, — това е Сидония Империан. Как е баща ти?
Въпросът беше зададен небрежно, добронамерено. Само безмилостната му ръка държеше здраво косата ми и опъваше врата ми там, където беше извил главата ми, предупреждавайки ме, че въпросът му съвсем не е безобиден и добронамерен.
— Той е добре, Ваше Върховно Величество. — Вгледах се в очите му с надеждата, че погледът ми няма да издаде студенината, която таях в сърцето си. — Беше много поласкан от честта да ме поканите в двора.
Императорът изкриви устни, а изражението му стана язвително.
— Не беше чест, момиче. Баща ти се е провинил в голяма ерес.
Залата зад мен избухна в смях. Това ме свари неподготвена. Бях очаквала истинската причина за моето посещение да остане една известна на всички тайна, както беше очаквала и самата матриарша.
— Аз… — Бързо се помъчих да се сетя за нещо, което Сидония би казала, но не ми дойде нищо наум. Затова успях да изрека: — Надявам се да не съм обидила Ваше Върховно Величество така, както баща ми очевидно го е сторил.
— Това тепърва ще се разбере. Животът ти със сигурност ще бъде гаранция, че по-нататъшни злодеяния няма да има. — Императорът рязко ме пусна.
Значи не бях тук, за да умра. Почувствах как ме залива вълна от облекчение. Императорът огледа свитата ми.
— Кажи ми, Високопочитаема Империан, коя от тези тук е твоята любима прислужница?
Аз примигнах. Любима прислужница ли? Никога не бях мислила за тях като за отделни хора. Единственото, което правеха, беше да изпълняват команди. Не бяха способни на самостоятелни действия.
— Хайде де — подкани ме с насмешлива усмивка императорът. — Всеки си има любим галеник. Зад мен са моите три: Риск, Мъка и Вражда.
За първи път погледнах зад императора и видях двама мъже и една жена да стоят като стражи зад трона. Всички гледаха право в мен с немигащ поглед, като готови за скок хищници, с изопнати под кожата мускули и всеки сантиметър от телата им изпълнен със сила.
Почувствах се неприятно изненадана.
Това бяха дяволски изчадия. Всичките.
Императорът искаше да ме уплаши с тях и успя, без да може да отгатне причината. Мина ми ужасяващата мисъл, че те ме гледат така напрегнато, защото може би усещат каква съм, също както аз само с един поглед разбрах какви са. В тях имаше нещо животинско, като че ли бяха лъвове, които изчакват готови да нападнат, и предположих, че те видяха същото в мен. Единият мъж беше с тъмна кожа и големи кафяви очи, другият беше чернокос с ясни сини очи. Жената ми напомни на собственото ми естествено състояние, без определен цвят на кожата и с бледи очи. Нямаше да се учудя, ако имаше генетичен код, подобен на моя. Вероятно бяхме създадени от един и същ производител.
Бързо погледнах императора, а пулсът ми се ускори. Бяха ли успели от пръв поглед да отгатнат каква съм?
— Имам слабост към всичките — каза императорът, взирайки се в мен. — Не можах да си наложа да се освободя от собствените си изчадия, но като император си позволих да съм едно изключение. В края на краищата животът ми е по-ценен от този на обикновения човек.
— Несъмнено, Ваше Върховно Величество.
— А сега да се върнем на любимата ти прислужница. Коя е тя?
Не би могъл да знае каква съм. Не би могъл. Неговите изчадия вече да се ме убили. Аз бих направила точно това, ако нечие чуждо изчадие се приближеше до Дония. Показах напосоки една от прислужниците.