— Чудесно — рече императорът. Повика я с пръст и тя покорно пристъпи напред. Не можеха да не се подчиняват.
— Кажи ми, Високопочитаема Империан, как е името ѝ?
За момент изпаднах в паника и не отговорих. После за мой късмет, си го спомних.
— Кожа — отговорих. — Казва се Кожа дан Империан.
— Кожа. Това ме навежда на една идея. Дай на Кожа този нож — каза той и ми предложи един кинжал.
Объркана, взех от него кинжала и го подадох на прислужницата. Забелязах, че сред присъстващите настъпи мълчание. Беше някакво странно напрегнато очакване, като електричество във въздуха.
Императорът сложи ръка на рамото ми и прошепна:
— Нареди ѝ да започне да одира кожата си. Нека започне от ръцете.
Погледнах го, като се опитах да преценя що за искане беше това. Можеше и сам да заповяда на Кожа да го направи.
Императорът отвърна на погледа ми. На изкуствено подмладеното му лице се появи безмилостна усмивка.
— Хайде.
Значи искаше аз да поема отговорността за това, което щеше да стане. Много добре.
— Кожа, одери парче кожа от ръцете си — наредих ѝ аз.
Тя се подчини. Започна да плаче от болка. Тогава императорът поиска да премине към краката и аз ѝ казах. По бузите ѝ се стичаха сълзи.
През цялото време императорът наблюдаваше лицето ми.
Изведнъж ми дойде наум, че трябва да реагирам по някакъв начин. Такава, каквато бях, жестокостта не ме смущаваше, но тя със сигурност би разтревожила Сидония, както и всеки друг нормален човек. Аз обаче имах чувството, че всеки израз на страх щеше да ожесточи още повече императора и може би щеше да го накара това да продължи за собственото му удоволствие.
Какво би направила Сидония?
Гледах как Кожа пищеше, докато смъкваше собствената си кожа, но продължаваше да се подчинява. Виковете ѝ заглушиха всичко друго в залата. Опитах се да си представя как би трябвало да реагирам. На много от присъстващите Високопочитаеми им прилошаваше. Други дискретно извръщаха очи. Имаше обаче и такива, които гледаха право през Кожа, като че ли изобщо не я забелязваха. А на няколко гледката явно им харесваше.
Сидония не би изтърпяла това, без да реагира.
Щеше да се разкрещи срещу императора и да защити Кожа. Не би могла да търпи да се отнасят по този начин към беззащитни същества. Разбира се, тъкмо затова аз бях тук, а не тя.
Какво друго би направила Сидония? Какво друго?
Би се разплакала.
Не бих могла да заплача. Дори не бях способна на това.
Можех да направя само едно-единствено нещо.
Обърнах очи и се олюлях така, като че ли припадам от ужас. Церемониалната ми рокля беше толкова тежка, че издрънча силно, когато се сгромолясах на земята. Останах така да лежа, без да помръдвам и почти без да дишам — образец на сломено нежно създание. Бях успяла доста умело да реагирам на жестокостта на императора и да неутрализирам ефекта ѝ. Може би това щеше да подейства.
За момент настъпи пълна тишина, а после го чух да избухва в смях.
— Успяхме ли да съкрушим момичето на Империан? — изграчи императорът. — Подозирам, че успяхме. Къде са наемниците ѝ? Пристъпете напред, не се страхувайте. Нямам намерение да одера кожата на никого от вас. Забавлението свърши.
Вече в добро настроение, императорът им нареди да ме отведат в определените за мен стаи.
Продължавах да държа очите си затворени и да се преструвам на изпаднало в несвяст, сломено създание. Екзокостюмът и церемониалната рокля бяха прекалено тежки за носене, затова наемниците ми свалиха най-тежките части. Плачът на Кожа продължаваше да се чува и докато подготвяха излизането ми, не можах да се стърпя да не отворя за миг очи и да погледна към нея. Ядосах се, когато разбрах, че императорът възнамеряваше просто да я остави в това състояние.
Беше се свлякла на земята, неспособна да се държи на крака от загубата на много кръв, а роклята ѝ беше прогизнала от нея. Другите прислужници минаха покрай Кожа, като че ли тя изобщо не беше там. Помислих си колко напълно беззащитно е едно създание, лишено от собствена воля. То дори не може да взема решения за самозащита. Най-обикновеното насекомо има тази способност, но не и то.
— Тя няма ли да престане да издава този ужасен шум? — попита един млад мъж и пристъпи напред да погледне Кожа.
Веднага го познах.
Беше висок и широкоплещест, с къса червеникава коса. За ранга на Тирус Домитриан можеше да се съди само по многобройните погледи, насочени към него. Също както своя аватар и той имаше недостатъци — по лицето си имаше лунички и вдлъбнатина на брадичката. За разлика от аватара му поради лудостта очите му почти светеха. Всяка пора на тялото му излъчваше силна енергия — почти възторг от обстановката, която го заобикаляше.