— Да не би да ме отровихте?
— Не е отрова — каза развеселена Девини. — Нещо, което да ще ти помогне да се отпуснеш. Опитай се да не правиш много резки движения. Ще се почувстваш много замаяна.
Замаяна. Отпусната. Това бяха реакциите, които трябваше да симулирам. Притворих очи и се престорих, че се олюлявам. За да прикрия хитрината си и да се държа така, както би направила Сидония, едва чуто промълвих:
— Защо го направихте?
— Не се страхувай, Сидония. Няма да направим нищо, за което да можеш да си спомниш утре. — Усмивката ѝ стана по-широка, усмивка на хищник. — Момичетата и момчетата никога не си го спомнят.
— Може дори да ти е приятно — обади се Саливар, който продължи да ме гледа в очакване.
— На нас със сигурност ще ни е приятно — промърмори Девини. Тя ме огледа и блажено въздъхна. — Истинска младост. Никога няма да ѝ се наситя. Доведи я тук, преди да е припаднала, Саливар.
Аз преценявах ситуацията, докато Саливар зацамбурка през басейна към мен. Този наркотик трябваше да заличи паметта ми, значи не беше някаква субстанция за освежаване.
Започнах да се плаша.
Спомних си за предупреждението на Невени и дори за ехидната усмивка на Елантра. Това сигурно беше практика от страна на Саливар и Девини, когато някоя нова, млада и уязвима пристигнеше в двореца. Това бяха двама от най-могъщите хора в галактиката, но все още дрогираха завоеванията си. Разминаваше им се, защото бяха Домитриан. Никой не би могъл да откаже да се къпе в баните им, без да ги обиди. Никой ни би могъл да откаже да пие от виното им.
Те използваха властта си, за да се стигне до това положение и макар че аз имах предимството да не се влияя от това, което ми бяха сипали във виното, с другите не беше така.
Матриаршата ми беше дала някои съвети, свързани със секса в двора. На него трябваше да се гледа като на разменна монета за придобиване на власт или на средство за упражняване на влияние, нищо повече. Тук обаче аз не можех да придобия никаква власт и макар да беше неразумно да им се съпротивлявам, всичко у мен се бунтуваше при мисълта да им позволя тези волности.
А после, когато Саливар излезе от водата и протегна ръка към мен, той каза нещо, което хвърли свършено нова светлина върху ситуацията.
— Колко забавно ще бъде да обезчестим наследницата на Империан. Това ще е най-големият ни подвиг.
Изведнъж сърцето ми спря да бие. Тази ситуация не беше предназначена за мен.
Била е за Дония.
У мен се надигна гняв, какъвто никога не бях изпитвала. Свалих от себе си ръцете на Саливар и го хвърлих във водата. Зърнах само за миг изумлението, изписано на лицето на Девини, преди да скоча след мъжа ѝ, побесняла от яд. Сграбчих я и след миг стисках и двамата за вратовете. Те не успяха дори да гъкнат от изненада или страх. Потопих главите им под водата.
Започнаха да ме блъскат и да впиват ноктите си в мен, но аз не ги пусках, като продължавах да мисля какво би могло да се случи, ако не бях аз, а Дония. Стиснах още по-силно вратовете им, а те напразно се опитваха да се съпротивляват. Единствената ми мисъл беше, че тези хора искаха да изнасилят наследницата на Империан, моята наследница на Империан. Едно стискане и можех да счупя врата и на двамата и те напълно щяха да си го заслужават.
Главата ми обаче се проясни и осъзнах какво бях направила. Извадих ги от водата и ги отблъснах от себе си.
Те кашляха, плюеха и се държаха за гърлата, а аз се чудех какво да правя. Не можех да ги оставя живи и да говорят за неестествената ми сила, но не беше за препоръчване да извърша двойно убийство още в първия си ден в двореца.
Девини първа се съвзе и изпълзя от водата, задавена от ридание.
— Какво си ти… Какво си ти? Що за чудовищно създание си?
Докато размахваше ръце, тя катурна случайно една чаша с вино и аз се сетих. Разбрах как трябва да постъпя с тези две достойни за презрение същества.
— Върни се веднага тук! — изръмжах тихо аз. В гласа ми прозвучаха животински нотки.
Тя изпищя, когато излязох от водата и отидох при нея. Сграбчих я за косата, преди да успее да ми избяга, и я ударих с юмрук по главата. Девини притихна. Саливар ме удари отзад в опит да я защити, но аз го стиснах за врата и го съборих на земята.
Със свободната си ръка напълних една чаша с вино.
— Това вино кара човека да забрави всичко, нали? — изръмжах аз. — От твърде голяма доза можеш да припаднеш, така ли е, Саливар?
— Почакай, почакай — простена той.
— Ти нямаш право да говориш — изревах в ухото му. — Моли се на твоя Жив Космос да оцелееш след това. — После започнах насила да наливам виното в гърлото му. Той се давеше и гърчеше, но аз го държах за носа и успях да налея доста вино в гърлото му, а после го оставих да лежи безпомощен на земята, замаян и не на себе си.