В този момент Девини се размърда. Извих ръката ѝ зад гърба ѝ и я накарах да изпие остатъка от виното.
Когато се уверих, че съм направила всичко каквото мога, оставих и двамата да лежат на земята. Изправих се, навлякох дрехите си и си оправих косата. Мислех трескаво как да скрия стореното. Всички знаеха, че ще дойда тази вечер тук! Какво да правя по-нататък? Не знаех дори…
В храстите нещо прошумоля. Замръзнах на мястото си, когато видях от там да изскача Невени Сагнау — с острата си като нож огърлица в ръка.
От тази нова ситуация главата ми съвсем се проясни. Виното вече беше свършило. Не можех да я упоя. Налагаше се да я удавя.
— Сидония! — извика тя и изгледа гневно двамата Домитриан. Те лежаха упоени и в безсъзнание на земята. — Какво… Какво е станало?
— От колко време си тук? — попитах я рязко. — Сама ли си?
— Раз… разбира се, че съм сама. Просто… се промъкнах покрай прислужниците… — Тя посочи назад.
Значи никой не я беше видял. Добре. Не подозираше какво съм и нямаше причина да се страхува от мен.
Просто гледаше двамата, изумена. Започнах да пристъпвам към нея, готова да ѝ прекърша врата. Невени обаче ме изненада. Оголи зъби в жестока усмивка и ритна Саливар в хълбока. Спрях, опитвайки се да проумея това. Невени го ритна отново, а после ритна и Девини. След това се отдръпна назад, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. Помъчи се да ги спре и едва сега разбрах, че всъщност се смее.
— Не знам какво си им направила и не ме интересува. Ще умрат ли? Кажи ми, че ще умрат!
— Не знам — рекох аз, напълно озадачена. Усетих се, че гледам отново ножа в ръката ѝ и ми просветна, че беше дошла тук, готова да… да ми помогне?
— Заслужават го, ако са го направили. Правили са го много пъти — каза с нескрита злоба Невени и размаха ножа в ръката си. — Ти не си първата. И аз не бях. Дори не си спомням първата си нощ тук, но съм ги виждала да канят и други и знам какво ми се е случило. Този път нямах намерение да стоя безучастна и да позволя това отново да се случи!
— Значи всъщност си дошла да ги спреш? — Просто не можех да го повярвам.
— Не знам какво щях да направя — призна тя и продължи да стиска кривия нож в треперещата си ръка. — Може би щях да ги наръгам или може би само щях да нарежа лицето на Девини, но… не можех да ги оставя да направят това отново.
Сега сълзите потекоха от очите ѝ, ожесточени, гневни, и изведнъж осъзнах, че това момиче беше дошло да спасява наследницата на Империан. Да спасява Дония.
— Благодаря ти. Наистина ти благодаря. — Не бях свикнала да изговарям такива думи, но действително го мислех.
— Ще трябва да прикрием… каквото и да се е случило тук — рече Невени и посочи с ръка наоколо. — Няма да питам, Сидония. Наистина няма. Но чуй, знам как се стига до камерите за наблюдение. Направих го, преди да дойда тук, за да съм сигурна, че ще мога да се промъкна. — Тя мрачно се усмихна. — Ще изтрия всички записи от днешния ден, а после заедно ще измислим някаква история.
Кимнах с изумление.
— Заедно.
Така приех Невени Сагнау за съюзник. Тя не беше от съюзниците, които аз бих си избрала сама, и приятелството ми с нея с нищо нямаше да подобри репутацията на Империан като еретици… Но понякога съдбата не ни предлага избора, който предпочитаме, а този, който трябва да приемем поради липса на по-добри алтернативи.
Засега нямаше да я убивам. Само се надявах никога да не съжалявам за това.
13.
Дония вече се тревожеше за мен, затова, когато говорих с нея през подпространството, за да я запозная със събитията в Хризантемиума до този момент, пропуснах случката със Саливар и Девини, както и последвалия разпит, на който бях подложена.
Двамата бяха намерени на следващия ден в безсъзнание и голи сред солените бани. Императорът бързо научи, че е трябвало да прекарам вечерта с тях. Това, което Девини и Саливар причиняваха на млади хора, оставени сами и без приятели в двореца, явно беше общоизвестна тайна. Подигравателната усмивка на Елантра не ми излизаше от ума, докато седях пред Вражда във вилата си. Тя е знаела какво ще ми се случи в онази нощ и тази мисъл я е радвала.
Надявах се един ден да мога да се отблагодаря както подобава на момичето от фамилията Пасус. Но не още.
Вражда като че ли изпълни цялата вила, докато стоеше надвесена над мен. Невени трепереше наблизо, макар от собствен опит да знаех, че така реагираха повечето хора, когато някое Изчадие ги разпитва, дори и когато бяха невинни.