— Какво наистина се случи с двамата Домитриан?
Сърцето ми подскочи и аз се огледах наоколо. Имаше ли някой достатъчно близо да чуе въпроса ѝ? Не, Невени не беше такава идиотка, че да говори открито.
— Хайде да не си задаваме въпроси, на които не искаме да отговаряме — рече небрежно тя.
Аз обаче вече не я слушах. Не, наблизо нямаше кой да ни чуе, но през една пролука в тълпата зърнах Вражда. Тя продължаваше да ме наблюдава, но беше достатъчно близо, за да чуе Невени, ако е слушала.
Тя стоеше… толкова близо, колкото аз бях до Тирус, когато подслушвах разговора му със Сигна. Закрачи към мен и веднага разбрах, че е чула всяка сричка от устата на Невени.
Нямах готови подходящи лъжи, с които да се оправдая. Не и този път.
14.
Извиних се на Невени и се отправих към вратата в желанието си да остана няколко минути на тишина, за да преценя какви са възможностите ми. Сега Вражда знаеше, че историята, която бяхме измислили с Невени, е лъжа. Щеше да поиска друго обяснение. Вероятно се беше досетила, че аз съм отговорна за участта на двамата Домитриан и само аз трябваше да отговарям.
Щяха ли да ѝ повярват?
Химическите забавления бяха започнали да въздействат върху присъстващите. Минах покрай Високопочитаеми на всякаква възраст — някои се бяха свлекли на пода, други се кикотеха, подпрени на облегалките на столовете си, трети бяха опрели глави срещу прозорците. Едни разговаряха, а други разглеждаха ръцете си, сякаш им бяха безкрайно интересни. Лекари, наричащи се Ну Домитриан или Нан Домитриан, сновяха из тълпата и помагаха на прекалили с дозите и на други с непоносимост към наркотици.
Въпреки онова, което ни каза Сутера ну Империан, аз видях, че много хора изглеждат напълно отпуснати и безпомощни. Видях още повече гости, обладани от маниакални желания. Дори Креденца Фордайс се беше проснала на земята с широко разтворени крака и се усмихваше подканящо на разни хора, които минаваха покрай нея. Елантра пък се бе надвесила над нея, смееше се като побъркана и я подканваше да се изправи.
Минах бързо в пълно мълчание покрай тях и въздъхнах с облекчение, когато най-после се измъкнах от тълпата и хладината на коридора ме обгърна. После чух стъпки зад себе си и разбрах, че не съм успяла да се спася.
— Не си ли тръгвате твърде рано, Високопочитаема Империан?
Обърнах се бавно и видях насреща си Вражда. Тя започна да обикаля около мен като някое животно, а аз стоях, без да помръдна. Изобщо не ми хрумваше как да се държа като истински човек.
Моята двойница. Моята сянка. Единствената, способна да види какво представлявам.
Единственото, върху което можех да съсредоточа вниманието си, беше хищникът пред мен.
— Теб какво те интересува? — Тонът ми беше прекалено рязък, прекалено заплашителен — твърде приличащ на собствения ми глас.
Вражда не отговори, само ме погледна.
— Чувствам се много уморена — рекох аз, потискайки истинските си чувства. С престорена усмивка, за да прозвучи най-искрено, добавих: — Какво възхитително честване. Колко жалко за Благородното.
Опитах се да мина покрай нея, но изчадието внезапно ми препречи пътя. Направи го много бързо и много леко и безшумно. Преди да ми намалят мускулите, можех да се движа по същия начин и да съм не по-малко бърза от нея. Бих се изправила като равна срещу това същество и бих оказала сериозна съпротива.
Но не и сега. Не можех да нападна изчадие в разцвета на силите му, но ако то се беше досетило какво представлявам, трябваше да го убия, преди да е казало на някого. Не можех да си представя как бих успяла да го сторя.
Вражда се приближи много плътно до мен, бледите ѝ бездънни очи ме изучаваха. Беше огромна в сравнение с мен.
— Какво искаш? — осмелих се да попитам след твърде дълго мълчание.
— Знам, че лъжете за Домитриан, Високопочитаема Империан.
Да отрека. Това беше най-доброто, което можех да направя.
— Вече ти казах…
— Онова момиче Сагнау го каза. Чух я. Вашата история беше лъжа.
— Моята история? Нямам никаква история. Казах ти. Не си спомням какво се случи! — Надявах се гласът ми да прозвучи истерично, уплашено. В действителност се опитвах да реша дали съм достатъчно силна да я убия с намалените си сили. Трябваше да я изненадам.
В изражението ѝ имаше нещо животинско и странно. Тя наклони глава на една страна.
— У вас има нещо много различно. Не мога да го определя какво е. Не още.
Значи още не беше прозряла, че съм като нея. Следваше вътрешния си инстинкт и ме беше последвала тук, навън, но дори и сега, докато ме гледаше толкова отблизо, не можеше с абсолютна сигурност да каже, че не съм човек. Всъщност тя се съмняваше дори в това, което беше чула, защото в противен случай би извила още сега сухожилията ми, за да изтръгне насила признание от мен. В края на краищата как наследницата на Империан би могла да превърне двама членове на фамилията Домитриан в инвалиди още в първия ден от пребиваването си в двореца?