Тази мисъл ме окуражи.
— Нямам време за тези глупости, нечовешко създание. А сега се отдръпни и ме пусни да мина.
Тя не се помръдна.
— Казах да се отдръпнеш! — повторих аз, почувствала как адреналинът се покачва във вените ми. Искаше ми се да я отместя, да я ударя. Трябваше да потисна всякакъв агресивен импулс, който напираше у мен.
И тогава…
И тогава се чу глас:
— Всичко наред ли е тук?
Думите, непринудени и напълно човешки, най-накрая успяха да прекъснат този странен разговор. Огледах се и видях Гладик Атън, младия аристократ, когото срещнах заедно с Елантра и Креденца още първия си ден в двореца.
Вражда леко се поклони.
— Да, Високопочитаеми Атън.
— Да — потвърдих и аз и обърнах гръб на Вражда.
Внимателните, яркозелени очи на Гладик срещнаха моите. Дълбоко в тях имаше някаква емоция, която не можах да определя.
— Може ли да ви съпроводя до вилата ви, Високопочитаема Империан?
Аз кимнах, позволих му да застане до мен и да сложи дланта ми върху своята.
— Изведи ме оттук.
Не погледнах повече към Вражда. Чувствах погледа ѝ да пари гърба ми при всяка стъпка, която ме отдалечаваше от зловещото ѝ внимание. Засега.
На Гладик му беше нужно време, докато се реши да проговори.
— Страхувам се, че ви подразних — рече той.
Погледнах го.
— Какво искаше да кажете?
— Когато ви казах в онзи социален форум, че трябва да се държим настрана един от друг, това не беше заради вас.
Какво беше това?
— Баща ми е близък съюзник на сенатор Фон Пасус — обясни Гладик. — За мен няма значение в какво вярва баща ви, но моят е категоричен по този въпрос. Не мога да общувам толкова свободно с вас, колкото бих желал! Неприятно ми е, че ви обидих.
— Защо мислите, че съм се обидила? — попитах бавно аз.
— Защото — той примигна като дете, лишено от всякакво лукавство, — защото ние изобщо не разговаряхме. Дори и насаме. Помислих си, че ще ви е по-приятно да ме опознаете лично. — Той се загледа в земята и бузите му почервеняха. — Отношението ви към мен беше толкова студено. Знам, че си го заслужавам, но това ми причинява голяма болка.
Погледнах го изненадана, но после се усетих и се овладях. Значи Дония трябва да се е държала много по-различно с него, когато са общували в галактическите форуми, отколкото аз, откакто съм тук.
— Не съм ви ядосана. И не сте ме обидил. Аз… — помъчих се да измисля някакво обяснение — просто не искам да създавам нови затруднения както за вас, така и за мен. — Това до голяма степен беше вярно.
Той преглътна видимо, докато вървяхме по пътеката към огромния купол, където ни очакваха вилите ни.
— Помислих си, че не би било зле, ако все пак общуваме от време на време… например на публични прояви. Не сте ли съгласна?
Стигнахме моята вила и аз се обърнах, за да срещна погледа му. В очите му се четеше отчаяна молба.
Изведнъж осъзнах какво става: Гладик беше омагьосан от Дония. А тя очевидно не бе направила нищо, с което да го обезкуражи.
Издърпах ръката си от неговата, давайки си сметка, че тук Дония беше скрила нещо от мен.
— Да, и аз мисля, че не би било зле да се виждаме по-често.
Дония трябваше да ми обясни някои неща.
— Запознала си се с Гладик?
В гласа на Дония не забелязах нито промяна, нито вълнение. Може би защото използваше аватара на майка си, за да разговаря с мен на галактическите форуми, а за всеки би било трудно да изрази вълнение със студения, циничен тон на матриаршата.
Но докато я наблюдавах, използвайки нейния обичаен аватар, за да разговаряме двете, усетих, че в тази работа има нещо повече.
— Не го харесваш, така ли?
— Не — рече бързо Дония и скръсти ръце.
По време на тези разговори ѝ разказвах всичко, което бях научила за Хризантемиума. Трябваше да бъдем много внимателни, когато общувахме, защото някой можеше да ни подслушва. Правехме го под прикритието на разговор между майка и дъщеря през частен виртуален форум.
— Изглежда, той много… ме харесва — казах на Дония. — Дори не подозирах. — Озадачих се много, защото тя не криеше никакви тайни от мен.
— Защото наистина няма нищо за казване. Виж — тя сви рамене, — винаги съм мислила, че аз ще… че някой ден ти ще трябва да се омъжиш и да се свържеш с друга голяма фамилия.