— Да.
— Гладик Атън е приятен, интелигентен и търпелив човек. — Тя въздъхна. — С нищо не е по-лош от другите.
— Но той не те интересува — заключих аз. — Така че не е нужно да съм любезна с него.
— Не! Бъди мила с него.
— В такъв случай той трябва да ме интересува, така ли?
— Не, Нем… Сидония. Аз го харесвам за евентуален съпруг за теб повече от всеки друг. Но това не означава, че го харесвам за съпруг. Всъщност не харесвам никого за съпруг, но харесвам Гладик повече от който и да било друг. Разбираш ли?
— Не — отвърнах откровено.
— Просто помни, че аз… че ти трябва да се омъжиш за някого, така че той би могъл да е и Гладик. — Тя остана дълго време с притворени очи. — Родителите му са ревностни хелионисти. Семейството му е извън всякакво подозрение. Ако започнат да свързват името ми — името ти с неговото, ще си в по-голяма безопасност. Така че от теб зависи — Дония ме изгледа внимателно — той да продължи да иска да се ожени за теб. — После сниши глас: — Моля те, направи го. Заради мен.
Изгледах я намръщено. Значи Дония не обичаше този младеж, но възнамеряваше да се омъжи за него и очевидно беше успяла да събуди интереса му към нея за бъдеща съпруга. Искаше аз да продължавам да поддържам този негов интерес към нея, въпреки че самата тя нямаше чувства към него.
— Докъде мога да стигна в тази своя „благосклонност“?
— Просто разговаряй с него. Бъди мила, ако можеш.
— Да правя ли секс с него?
— Не! — извика рязко тя. — Не го прави това.
— Сигурна ли си? За мен няма значение дали…
— Казах НЕ, Немезида! Не искам той да те докосва!
Думите бяха изречени с такава ярост, че направо се изумих. И двете мълчахме дълго и се оглеждахме да не би някой да ни подслушва. В гнева си Дония беше използвала името ми. Нямаше обаче признаци някой да подслушва разговора ни, освен това беше твърде късно грешката да се поправи.
— Няма да го правя — уверих я аз. — Нищо няма да правя.
Тя си пое дълбоко въздух и шумно го изпусна. После рече:
— Просто… той обича да говори. Бъди добър слушател. Това му е достатъчно. Бъде любезна с него колкото ти е възможно. Но нищо повече. Нищо повече. Разбрахме ли се?
— Добре.
След като се изключих, аз се загледах в отразяващата повърхност на конзолата. Все още бях с тъмнокестенявата коса, която Дония предпочиташе, и със същия нос. Беше реагирала толкова рязко само при споменаването на възможността да имам сексуална връзка с Гладик. Точно тогава ми мина през ума, че Дония ревнува. Ужасно ревнуваше. Харесваше Гладик повече, отколкото бе склонна да признае.
Продължавах да недоумявам защо не ми беше казала за него, но вече започвах да се досещам. Ако тя искаше да се омъжи за Гладик, то тогава трябваше да направя всичко по силите си да го опозная, за да разбера дали е подходящ за Дония. Ако беше достатъчно добър за нея, наистина толкова добър, колкото си мислеше тя, тогава щях да направя всичко по силите си, за да подобря отношенията между двете фамилии. Ако това помогнеше да отпаднат подозренията към Сидония за еретични наклонности, още по-добре. Можех да ѝ направя тази услуга.
15.
Вражда започна да ме следи. Очевидно императорът имаше нужда само две от неговите изчадия да са до него по всяко време, а това ѝ даваше много възможности да ме следи из целия Хризантемиум и да ме наблюдава дали няма да извърша и други подозрителни неща.
Действаше умно, стоеше сравнително далеч от мен, така че обикновен човек не би забелязал присъствието ѝ. Държеше се като изчадие, тръгнало на обичайната си обиколка из Хризантемиума, а не като ловец, който преследва жертвата си. Само някой много параноичен мозък би направил връзка между нея и мен. Това, че тя винаги беше наоколо, можеше и да мине за съвпадение.
Но не и за мен.
Станах много предпазлива при всяко движение, при всяко вдишване, като продължавах да се питам до каква степен бях издала пред нея истинската си същност. Единственото, което можех да измисля, беше да продължавам да се преструвам колкото може повече на лекомислена Високопочитаема с надеждата тя да загуби интерес към мен.
Колкото и старателно да ме бяха обучавали Сутера ну Империан и матриаршата, все още не чувствах истинска потребност да общувам. Нямах желание да търся забавления или да установявам нови приятелства, но трябваше да се държа по някакъв начин, за да се слея постепенно с обществото. Трябваше да се държа така, като че ли искам да участвам в случващото се в двора. Колкото повече правех това, толкова по-бързо Вражда щеше да реши, че подозренията ѝ са неоснователни.