Протегнах ръка към най-близкия флуоресцентен кръг, едва докосвайки трептящото силово поле, което ме отделяше от един подобен на тигър хибрид. Можех да виждам съществото, но то можеше да ме види само ако направех полето прозрачно. Знаех това и не беше нужно да питам.
Някога аз бях съществото от другата страна на тези силови полета.
Споменът нахлу в главата ми. Тези полета бяха изградени по същия начин като кошарите, в които бях прекарала ранните си години. Спомних си как хората минаваха покрай мен и ме зяпаха по същия начин. А сега бях от другата страна.
Без да се усетя, бях спряла пред един зверилник и продължавах да се взирам вътре, докато не почувствах някой да докосва ръката ми.
Инстинктивно светкавично посегнах към гърлото на Гладик, но не го стиснах. Опомних се тъкмо навреме. Очите ми срещнаха неговите, задъхвах се. Свалих ръката си.
— Стресна ме.
Той ме гледаше с изумление. Разбрах, че бях направила нещо напълно нечовешко.
— Къде е съществото? — попитах, за да го разсея, и пресилено се усмихнах.
— Господарката Сагнау каза, че е точно тук, долу.
Последвах Гладик с чувството, че минавам през блато, че съм Немезида дан Империан, застанала тук напълно видима за всички, в кожа, която не ѝ е по мярка, където от всяко нейно движение си личи, че е измамница.
Стигнахме зверилника, където чакаше животното на Невени. Другите животни около нас непрекъснато сновяха напред-назад в клетките си и ръмжаха. Животното на Невени седеше на хълбоците си с повдигнат крак и наведена глава и се лижеше.
— О, я стига! — каза Невени и отчаяна се огледа наоколо.
Гладик се помъчи да скрие подигравателната си усмивка.
— Мисля, че това му харесва.
— Не, престани! — извика Невени и удари с длан по силовото поле. После изохка от болка, когато ръката ѝ отскочи назад. — О, не, ами ако започне да го прави и на арената? Това ще бъде направо катастрофа.
— Поне ще прекара приятно последните мигове от живота си — пошегува се Гладик.
Погледнах през рамо назад към мускулестата жена, която току-що беше влязла в кошарите. Изчадието ме беше последвало. Вражда също се оглеждаше и по изражението ѝ разбрах, че и тя си спомня.
Усетих странно стягане в гърдите.
За първи път гледах на Вражда не като на затруднение, като на враг, като на някого, който може да ме убие или когото скоро може да се наложи аз да убия.
Сега видях човек… не, същество, което беше точно като мен. Със същото минало, със същите преживявания, някой, който при други обстоятелства би разбрал онази моя страна, която дори Сидония не можеше да проумее. Знаех точно какво чувства и мисли, защото чувствах и мислех същото.
После погледът ѝ срещна моя и аз бързо извърнах очи.
Вражда и аз бяхме две издънки от една и съща почва, но тя никога нямаше да научи това. Никога. Защото, ако го научеше, щеше да ме убие.
Невени беше много напрегната, докато чакахме край арената да дойде ред на нейното същество да се бие. Беше го нарекла Смъртоносното още преди да го види — име, което със сигурност щеше да стане за присмех, ако, когато излезеше там, горе, започнеше да се лиже, вместо да се бие.
— Това е ужасно — продължи да се тюхка Невени, докато чакахме. — Поисках да е кръстоска между лъв и мечка. Да сте видели нещо, което да ви напомня за лъв или мечка, или пък са ми дали само някакво куче?
— Много по-голямо е от повечето кучета — каза Гладик. — Има малко козина по врата.
Видяхме да поставят звяра на Невени в заграждението непосредствено до арената, готов за следващата схватка.
— Ще станем за смях — каза ми тя.
— Дадох ти само парите — отвърнах ѝ аз. — Не съм го поръчвала. На мен няма да ми се смеят.
Ужасът, изписан на лицето ѝ, ми подсказа, че не трябваше да го казвам.
После добавих по-меко:
— Ако наистина те е страх, че ще загуби по най-ужасен начин, тогава да го оттеглим още сега.
— Но, Сидония, това би било прекалено.
Елантра Пасус мина грациозно покрай нас и се настани от другата страна на Гладик. Свитата ѝ от наемници и прислужници се проточи зад нея. Сред тях беше Единство, Благородното, обезчестено от Тирус Домитриан.
Двете с Невени нервно се спогледахме, а тъмната кожа на Гладик леко пребледня.
— Елантра.
— Гладик — поздрави го тя и го изгледа въпросително.
Внезапно си спомних, че Гладик се пазеше да не дразни семейство Пасус. Стори ми се, че в очите ѝ забелязах безмълвно предупреждение, почти бях сигурна в това, но после тя се обърна към Невени:
— Повечето хора се чувстват изнервени при първата поява на техни животни на арената.
— О, така ли? — рече Невени и продължи да стои със скръстени на гърдите ръце. Тя имаше не по-малко основание от мен да бъде на тръни в присъствието на една Пасус. Беше тук само защото майка ѝ си беше навлякла гнева на сенатор Фон Пасус.