— Ама, разбира се — увери я Елантра. — Просто следващия път трябва да направиш по-щателно проучване, за да си сигурна, че ще имаш същество от добра порода. По-евтините имат повече кучешки примеси. Нека да позная — дори не са ви дали животно за настървяване, нали?
— Животно за настървяване ли? — попита недоумяваща Невени.
— Другар — казах тихо. — Помага на животното да се научи да убива.
Или пък изчадие.
Елантра се засмя.
— Глупаво момиче, не можеш просто да го пуснеш на ринга и да очакваш да знае какво да прави. Един добър животновъд би ти го казал. Той трябва да ти достави и друго, по-слабо животно. Твоето го убива, вкусва от кръвта му и тогава е готово за истинска схватка. Твоето малко кученце ще бъде разкъсано на парчета, ако преди това не го настървиш. — Тя наклони на една страна къдравата си глава и лукаво се усмихна. — Лесно мога да те снабдя с едно. Случи се така, че днес имам повече.
Невени стоеше като на тръни, но все пак успя да се усмихне сковано.
— Предполагам, че ще е по-добре, отколкото да го изпратя там, за да загуби.
— Имам среща с престолонаследника в ложата му. Защо не отидете там с моите хора? Много скоро ще дойда и аз — рече Елантра. После се обърна към Гладик: — А ти ще останеш с мен, нали?
Гладик се размърда неспокойно на мястото си.
— Да, да, разбира се.
Погледнах го изненадана колко лесно можеше да бъде уплашен. Твърдеше, че си пада по Сидония, ала не се осмели да откаже на Елантра. Развалих мнението си за него.
Като видя как той веднага се съгласи, Елантра само се усмихна още по-широко.
— Върви с нея тогава — рече с най-любезен тон тя. Това обаче не беше предложение, а заповед.
Гладик дори не ме погледна. Обърна се да придружи Невени.
Двамата се отдалечиха с прислужниците на Елантра и обезчестеното Благородно. Дадох си сметка, че това беше игра на надмощие. Сега щеше да изглежда, че Невени е от свитата на Елантра. Гладик, който очевидно беше мой придружител за тази схватка, просто ме изостави, когато тя му нареди. Една Пасус се беше появила и беше защитила територията си от една Империан.
Все още се изкушавах дали да не я ударя, но нямаше да бъде разумно, затова реших, че най-добрата ми реакция ще е да се правя на тъпа.
— Колко мило от твоя страна, Елантра — казах усмихната аз. — Съществото на Невени със сигурност ще има полза от това.
— О, чувствам се изключително отговорна за Излишните от нашата територия — рече през кръшен смях Елантра. — Въпреки че, Сидония, няма да ти се разсърдя, ако ти наистина цениш тази Излишна като… приятелка. — Изрече последната дума с нотка на отвращение. — Веднага ще я пратя обратно тук.
— Много си любезна — отвърнах аз в очакване да разбера защо продължава да стои при мен.
— Вие двете изглеждате много близки — отбеляза Елантра, като гледаше ту мен, ту ложата на престолонаследника, където Невени, Гладик и другите коленичиха, за да поздравят пристигналия Тирус Домитриан. — За Хризантемиума е твърде необичайно да се види как две чужденки се сближават толкова бързо, както се сближихте вие двете, откакто… О, откакто стана онази неприятна случка със Саливар и Девини.
— Беше много мило от нейна страна да ми помогне — казах равнодушно. — Онази нощ продължава да е пълна загадка за мен.
— О, да. — Очите ѝ злобно блеснаха. — Да се надяваме, че тази мистерия скоро ще се изясни… заради собственото ти успокоение. Девини и Саливар най-сетне се събудиха.
Сърцето ми подскочи.
— Така ли?
— Да. Ще бъде много интересно да чуем какво ще кажат те, нали? — Без да ми даде време да помисля за заплахата, съдържаща се в думите ѝ, Елантра се изправи и напусна сектора ми. Появи се отново в ложата на престолонаследника, където я чакаха Невени и Гладик. Видях как Елантра допря пръстите на Тирус до бузата си. Явно възнамеряваше да продължи да се държи изключително любезно с него, въпреки че беше съсипал подаръка на фамилията ѝ за императора.
Значи Саливар и Девини бяха дошли в съзнание. Това не означаваше, че трябва да се безпокоя. Невени си спомняше много малко от посегателството им върху нея, и то при много по-слаба доза от Дъха на скорпиона. Аз ги бях принудила да погълнат достатъчно с надеждата да изтрия месеци от паметта им.
При тази мисъл сърцето ми престана да бие толкова бързо.
Около мен се вдигна голяма врява. Долу на арената бяха изкарали Смъртоносното. То изтопурка до средата на арената, размаха опашка, изпъна назад уши, а ноздрите му потръпнаха, когато подуши въздуха. Надигнах се, за да виждам по-добре, обхваната от странно напрежение. В този момент забелязах, че Елантра даде знак на някого близо до нея.