Ако се сбиех с това създание, щях да се разкрия пред всички. Пред Вражда, която беше там някъде сред тълпата и която веднага, само с един поглед щеше да разпознае силата и движенията на изчадието.
Ако обаче откажех да се бия, този звяр щеше да убие мен.
16.
Поех си дълбоко въздух и огледах тълпата, очите, вперени в мен и готови да ме предадат. Можех да направя това. Можех. Бях изцяло приела способностите на Дония, но въпреки това можех да победя това същество. Нямаше да се движа като изчадие, а щях да се бия като такова. Пак можех да го победя.
Някои от хората в тълпата протягаха надолу ръце, за да спечелят благоволението на наследницата на Империан, като ѝ помогнат да се спаси. Видях, че Гладик и дори Тирус Империан също протягат надолу ръце. Елантра обаче се беше облегнала назад и ме гледаше с нескрита злоба.
Невени откъсна огърлицата от врата си.
— Сидония! — Хвърли я на арената, където тя падна и леко издрънча върху камъните.
Въпреки всеобщия ужас от опасното положение, в което бях изпаднала, в тълпата се чуха неодобрителни възгласи. Невени току-що бе нарушила едно табу, като беше показала, че огърлицата ѝ е оръжие.
Пристъпих напред да я взема, сигурна, че може да ми помогне. Смъртоносното обаче ми препречи пътя. Ноздрите му потрепваха, а ревът му стана по-плътен и заплашителен. Въпреки жеста на Невени тя не можеше да ми помогне.
Започнах бавно да отстъпвам назад, а животното се приближаваше с дебнещи стъпки. Продължавах да ангажирам вниманието му, тъй като бях по-голямото и по-опасното нещо на арената. Усещах омразата и враждебността, които се излъчваха от него. Припряно откъснах няколко парчета от роклята си. Ако това животно наистина беше повече куче, то щеше да захапе първия крайник, до който можеше да се докопа. Продължавах да не го изпускам от поглед, докато бинтовах ръката си с плата. После се наведох и взех един от разхвърляните наоколо камъни.
— Ела насам, животно — прошепнах аз.
С всяка секунда ревът му все повече наподобяваше на мечка. Трябваше да приключвам с това. Внезапно отскочих встрани.
Животното се хвърли със страхотен рев напред, маса от мускули и святкащи остри зъби. Скъси разстоянието по-бързо от всяко нормално куче и аз му подадох лявата си ръка, подготвяйки се за момента, когато тези зъби щяха да се впият в кожата ми. Голямата уста захапа плътта ми и в този момент го дръпнах към себе си, без да обръщам внимание на болката, когато челюстите му се сключиха. Със свободната си ръка стоварих камъка върху черепа му.
За мен щеше да бъде лесно да строша главата му, ако използвах всичката си сила, но аз бях Сидония, затова ми бяха нужни три по-леки удара. Животното се строполи на земята. Отскочих крачка назад и разбинтовах лявата си ръка. Зъбите бяха разкъсали плата, но имах само леки кървави следи по кожата.
Поех си дъх и хвърлих камъка. На арената настъпи мъртва тишина. Когато вдигнах поглед, видях да ме гледат с изумление стотици очи. Стоях напълно объркана. Трябваше да обясня защо съм сторила това. А как да го направя? Как бих могла да обясня с думи какво ме беше накарало да се намеся, когато самата аз не можех да разбера себе си? Дония никога не би го сторила.
Почакай.
Мислите ми се проясниха.
Не, Дония щеше да го направи. Не като скочи на арената като мен, а преди това… щеше да реагира в момента, в който Елантра хвърли долу Благородното. И може би дори в момента, в който Невени ме беше помолила да ѝ дам пари, за да поръча свое животно.
— Хора, нямате ли срам? — извиках аз срещу зяпналите ме лица. Отидох при Благородното, което се беше свило уплашено на земята, и го прегърнах закрилнически. Нарочно погалих Единство по разтреперания гръб, точно както би направила Дония. — Вие наред ли сте? Какво удоволствие би ви доставило да гледате как разкъсват на парчета едно беззащитно създание? Какво сме ние — диваци ли?
Над цялата арена се разнесоха шепот и тихо мърморене.
За миг видях Елантра, която ме гледаше с омраза. В очите ѝ се четеше открито презрение и аз разбрах, че вече е изтълкувала действията ми като насочени против нея, против фамилията Пасус.
После за моя голяма изненада, Тирус Домитриан вдигна ръка, за да въдвори тишина. Тълпата притихна, престолонаследникът погледна надолу от мястото си. За разлика от друг път, изражението му беше напълно нормално.
— Високопочитаема Империан, ти поднесе за забавление на всички ни един неочакван спектакъл. Не сме ли съгласни? — Той се огледа наоколо и тълпата избухна в смях. Тирус срещна погледа ми. — Мисля, че като награда за смелостта ти можем да ти дадем Благородното под твоя защита.