Бързо освободих момчето. Не исках това.
— Не.
— Не? — Тирус повдигна вежди.
— Съществото, Ваше Височество. Звярът. Искам звяра. Платила съм за него. Искам си го обратно. От сега нататък то няма да участва във вашите… Във вашите дивашки забавления.
Едва в този момент си дадох сметка какво ме беше накарало да застана между жертвата и ловеца. Това не беше Благородното въпреки лъжите, които изрекох към тълпата в ролята на Сидония. Не, беше животното, което се канеше да убие Благородното, този звяр, създаден като мен да убива безмилостно, който беше принуден да го прави дори и тогава, когато не искаше.
Нямаше да позволя това да се случи отново. Вече не.
Вместо това този звяр щеше да стане мой.
Тялото ми още трепереше от отделеното голямо количество адреналин, когато най-накрая напуснах арената и ме отведоха в загражденията, за да чакам завръщането на Смъртоносното.
Очаквах Невени да дойде бързо при мен, но вместо нея се появи Гладик. Привързаната му със златни ленти тъмна коса беше леко разбъркана. Мислех си, че ще се почувства неудобно и ще е разтревожен.
Вместо това каза:
— Защо го направи?
— Моля?
Гладик пристъпи още една крачка напред и не се приближи повече.
— Сидония, това беше скандално! Не правиш услуга на семейството си, като се държиш толкова безразсъдно. Баща ми никога няма да ми позволи да общувам с теб след всичко това!
В гърдите ми се надигна гняв. Дръпнах ръкава си, за да покажа леките рани по ръката ми на застаналите до мен медици. Внезапно си спомних как Гладик безропотно се беше подчинил на Елантра. Беше се измъкнал, без да ме погледне, и се бе присъединил към свитата ѝ.
Освен това в онзи първи ден от пристигането ми в Хризантемиума, когато тя беше намекнала за солените бани, Гладик се беше опитал да каже нещо, но бе млъкнал. Сега разбрах, че е бил готов да ме предупреди какво ще стане, но Елантра го беше накарала да замълчи. Беше ѝ се подчинил.
— Значи, за да избегна скандала и да запазя репутацията си — отвърнах студено, — трябваше просто да позволя животното да бъде разкъсано на парчета, така ли?
— То не е човек — възрази той.
Изгледах го продължително, като че ли го виждах в нова светлина. Не като изтънчения наглед, деликатен млад мъж, а такъв, какъвто беше в душата си.
Този жалък слабак не беше достоен за Сидония.
— Гладик, просто ме остави.
— Сидония…
Искаше ми се да го ударя. Затова му обърнах гръб.
— Казах да си вървиш. Повече нямам какво да ти кажа.
Гладик си беше страхливец. Не започна да спори, нито да възразява.
Чух как стъпките му се отдалечават. Усетих, че цялата треперя от гняв. Когато почувствах някакво движение зад себе си, помислих, че той се е върнал, за да каже още нещо. Извърнах се рязко, готова да му се озъбя, но се вцепених.
Беше Вражда.
Изчадието ме наблюдаваше внимателно на флуоресцентната светлина, идваща от силовите полета. Медицинските ботчета все още се занимаваха с наранената ми ръка. Дадох им знак да се махнат, подготвяйки се за момента, в който тя ще се приближи и ще ме убие.
Беше ме видяла на арената. Беше видяла всичко.
Бях се постарала на арената да се движа като Сидония, за да прикрия силата и бързината си. Но по начина, по който Вражда ме гледаше сега, като че ли не виждаше нищо друго и аз с все по-засилващ се страх си дадох сметка, че не бях успяла да я заблудя.
Тя обаче не се приближи до мен. Просто ме наблюдаваше със странно любопитство.
— Вярвате ли в това, което му казахте?
— Какво да вярвам? — попитах предпазливо.
— Това, което току-що казахте на онова момче. Вярвате ли, че сте постъпили правилно, като сте спасили онова същество?
Въпросът беше неочакван за мен. Успях да кажа само:
— Не можех да позволя да се случи. Това, което щеше да стане на арената, беше… — Не можах да обясня смислено странния подтик, който ме бе накарал да се намеся. — Не беше редно — успях да добавя.
Вражда се огледа наоколо, видя клетките, това място, което толкова приличаше на загражденията, където и двете бяхме отгледани. Където и двете бяхме съществата от другата страна на силовото поле.
— Може би съм имала погрешна представа за вас, Високопочитаема Империан. За такава като мен състраданието е нещо много странно. — Студеният ѝ поглед срещна очите ми. — Но не съм сляпа за стойността му. Още от първия момент ми направихте впечатление като нещо необикновено и сега подозирам защо е така. Просто не можех да разбера, че може да има някой, който е толкова… добър по душа.
След тези думи сякаш доволна, че е разрешила загадката, която е представлявала за нея Сидония Империан, Вражда се отдалечи. Останах да стоя така, а върналите се медицински ботчета продължиха да се занимават с ръката ми. Помислих си, че я бях спечелила с това, което бях казала на Гладик. Като се намесих в защита на едно същество като Вражда и мен, което не беше човек, бях направила нещо напълно характерно за Дония. Това ѝ даваше логична причина да спре да изпитва подозрения към мен.