Единственият проблем при опитомяването му беше голямата енергия, която, също като мен, и то имаше нужда да изразходва, а пространството, в което се движеше, беше ограничено. Най-големият пилон, който стърчеше в пространството, беше едно от малкото места, до които можехме да правим по-изморителни разходки далеч от любопитни погледи.
Невени ни придружи на една от разходките по алеята Бърневал. Тя отскачаше уплашена всеки път, когато животното се приближеше до нас.
— Сигурна ли си, че искаш да го задържиш? — попита ме Невени.
— Вече е по-лесно за опитомяване. Бързо възприема. О, имам нещо за теб. — Бръкнах в джоба си и извадих огърлицата ѝ. — Благодаря ти. Знам, че си навлече неприятности, като открито показа какво е предназначението ѝ. Няма да забравя жеста ти.
Невени прекара предпазливо пръсти по огърлицата.
— Не ме интересува какво мислят другите за мен. Всички носят оръжия. Постъпват като лицемери, когато изразяват неодобрението си, че я имам, особено след… — гласът ѝ потрепери — след онова, което ми сториха Саливар и Девини.
Не казах нищо. Не знаех как да я утеша, затова беше по-добре да не се опитвам.
— Къде са твоите? — попита със заговорническа усмивка Невени. — Трябва да имаш оръжие. Знам, че имаш. Няма да кажа на никого.
Не ми беше нужно оръжие. Оръжието бях самата аз. Почувствах обаче, че трябва да ѝ отговоря нещо, затова ѝ показах едно.
— Обувката. В подметката е скрит нож.
— А защо не го използва срещу Смъртоносното?
— Ами… не съм толкова смела като теб, когато има опасност да ме критикуват публично.
Невени се засмя и ме сръга в ребрата.
— И това го казва момичето, което скочи на арената, за да спаси едно Благородно. — Тя спря. — Не мога повече да вървя с тези токчета. Продължавайте без мен, Сидония.
Сбогувах се с нея. Все още ѝ бях благодарна за жеста, който неотдавна беше направила за мен. У Невени имаше нещо, което ми харесваше, почти ѝ имах доверие, ако изобщо можеше да се говори за доверие към някой друг освен към Сидония. Със Смъртоносното продължихме разходката си и аз почувствах, че ми липсва компанията ѝ.
Но пък без Невени поне можех да се движа по-бързо. Сега, когато Вражда бе престанала да ме следи, можех да си позволя това удоволствие. Ускорих темпото. Смъртоносното с готовност ме последва. Бяхме същества, които не бяха създадени да пълзят едва-едва. Трябваше да използваме тази възможност.
Направо спринтирах. Бягах по-бързо от всеки друг път, откакто намалиха мускулите ми, и за мое огромно удоволствие, Смъртоносното не изоставаше, изпълнено с енергия също като мен. Много бързо стигнахме до края на алеята. Чувствах се приятно задъхана, а мускулите ми се бяха отърсили от ужасната скованост, свързана с липсата на достатъчно движение.
Поддържането на тази физическа слабост не ми се отразяваше добре. Кучето се въртеше нетърпеливо в краката ми и непрекъснато душеше. Оставих го да почива, докато разглеждах знаците и имената на стената. Имаше нови имена, появили се след първото ми посещение тук, имена на фамилии от цялата империя.
В началото ги разглеждах малко разсеяно, но после се вгледах по-внимателно в тях. Белуедър, Уолстром, Амадор, Ротси. Имената на същите хора, които се бяха събрали около мен. Появата им в двореца не беше привлякла толкова внимание, както моята като дъщеря на Великия еретик, затова не бях забелязала, че са дошли. Не си бях дала сметка колко много от тях са пристигнали в Хризантемиума съвсем наскоро.
Бяха ги повикали тук също както Сидония.
Докато четях на стената имената на новодошлите, инстинктът ми за оцеляване се събуди с пълна сила. Във Валор Новус имаше толкова много нови лица, на които не бях обърнала внимание. Гербовете на стената обаче показваха положението пределно ясно.
Фамилията на Сидония не беше някакво голямо изключение, при което детето бива доведено в двора вместо родителя. Тя просто беше първата, но същото се беше случило и на много други големи фамилии. Империята събираше наследниците им в крепостта си.
Но защо? С каква цел?
Бях стояла така прекалено дълго и до мен Смъртоносното започна да губи търпение. Започна да издава странни звуци и аз се обърнах. То се хвърли върху мен, но не за да ме захапе, а за да ме лизне по бузата.
За моя изненада, от устните ми се чу някакъв бълбукащ звук. Нужно ми беше малко време, за да усетя усмивката си и да разбера що за звук е това.
Аз се смеех. Смеех се.
Вътрешно разтърсена, аз се отдръпнах от кучето, хванах го за каишката и го накарах да върви до мен. Продължих да опипвам устните си, от които беше излязъл този неочакван смях.