Какво ставаше с мен?
— Моята май… уф, аз съм разтревожена.
Сидония отново използваше аватара на майка си, като имитираше гласа ѝ, и колебливо зададеният въпрос прозвуча още по-нелепо.
— Тревожиш се за мен ли? — попитах аз.
Дония ме погледна колебливо.
— Нещо такова.
Разбира се, че матриаршата не се безпокоеше за мен. Тя вероятно имаше свои източници в двореца. Сигурно беше чула за намесата ми на арената и последвалия скандал.
— Всичко е наред. Кажи го на останалите в крепостта. Постъпката ми беше безразсъдна и повече няма да се повтори. И трябва да те уверя, че в момента съм много кротка. Тук вниманието не се задържа дълго върху някого. Скоро ще забравяш за мен. Въпреки че аз…
— Какво?
— Не мисля, че с Гладик ще продължим да общуваме след случилото се. Съжалявам. — Той не беше достоен за нея. Един ден щях да ѝ обясня това.
За моя изненада, Дония подмина думите ми като нещо не особено важно.
— Разкажи ми за себе си. Тревожа се.
Този път разбрах, че тя имаше предвид себе си.
Добре съм. Исках да ѝ го кажа, да я успокоя веднага, но начинът, по който ме гледаше, дори и през очите на матриаршата, ме накара да усетя някакво стягане в гърдите.
Ако имаше някой, който можеше да отговори на въпроса ми, то това беше тя.
— Добре съм. Само дето… — Спомних си за Смъртоносното, за начина, по който ме близна по лицето. За това, което бях направила после. — С мен се случи нещо малко необичайно. Не съм свикнала да съм в такова положение. Засмях се на нещо.
— Какво? — попита изненадана Дония.
— Онова хибридно куче се хвърли върху мен. Помислих, че иска да ме ухапе, но то просто искаше да изрази привързаността си. Лизна ме по лицето така настоятелно. И тогава просто се случи. Засмях се, без да искам.
— Нем… ох, Сидония, в това няма нищо страшно.
Думите ѝ ме настроиха отбранително.
— Не съм уплашена.
По устните ѝ заигра лека усмивка.
— Знам, че ти не се боиш от нищо. Опитах се да кажа, че смехът не е нещо, което трябва да те кара да се почувстваш неудобно.
— Ти не разбираш. Това не е типично за мен. Може да е знак, че нещо не ми е наред.
— Не си ли… — Тя въздъхна тежко, явно забелязала също като мен колко двусмислено може да звучи всичко, казано по една линия, която би могло да се подслушва. — Не помниш ли деня, когато получи своето изчадие Немезида и начина, по който уголемиха някои части от мозъка му? Това беше направено, за да може да те обикне. — Гласът ѝ потрепери. — Но не можеш да направиш място в нечий мозък само за един човек. След като веднъж се е появило, това място остава там завинаги. Сигурна съм, че ако на Немезида ѝ беше дадена възможност, и други неща щяха да ѝ доставят удоволствие. Сигурна съм, че щеше да се научи и да се смее на разни неща.
— Това е смешно! Говорим за едно изчадие.
— Или за едно момиче — рече тихо Дония. — Момиче, израснало третирано като чудовище, за да мисли за себе си по този начин, същество, на което не му е било позволено да чувства, защото то мисли, че не трябва…
— Глупости. Говориш абсурдни неща.
Без да искам обаче, започнах да мисля за Вражда, чиито инстинкти на изчадие я караха да ме следи, да ме дебне, да разкрие тайните ми. Вражда, която беше загърбила подозренията си само заради един намек, че може да притежавам необикновената способност да гледам на създанията като на хора. Като че ли тя беше жадувала за такова разбиране и дори е изпитвала нужда от него.
Възможно ли беше да сме нещо повече, отколкото някога съм си представяла?
Изглежда, че Дония беше тъкмо на това мнение.
— Не разбираш ли защо Немезида никога не се смееше? На нея не ѝ е било позволено да го прави, не е имала причина да се смее. Не знам какви са условията в кошарите, но трябва да са били ужасни, травмиращи. А и аз се държах с нея не по-добре от стопанина.
Този път, разбира се, „аз“ се отнасяше за майка ѝ.
— После Немезида така сериозно прие ролята си, че и през ум не ѝ минаваха подобни неща. Ако беше имала възможност да бъде самостоятелна личност и се беше научила да чувства нещата, в това не би имало нищо страшно. Това е красиво. Чудесно е.
Вътре в себе си почувствах как съмненията продължават да ме глождят.
— Ако всичко, което казваш, беше вярно, ако… ако Немезида беше способна на такива чувства, тогава между едно изчадие и един човек не би трябвало да има разлика, освен във физическата сила.
— Може пък и да няма. Или тя не е толкова голяма, колкото си мислиш. — Дония стисна устни. — Винаги съм мислела, че е тъкмо така. И винаги съм го казвала.