Все още не можех да проумея какво виждам, когато на екрана се появи крепостта на Империан и аз забелязах в ъгъла датата на предишния ден.
Не.
После крепостта експлодира.
Скочих на крака и за малко да обърна платформата при тази гледка.
— Не!
Не, не, не. Думата отекна в главата ми, това не беше истина, не се случваше.
Но то беше пред очите ми, жестоко и напълно реално, крепостта се срути и остатъците от нея се разпиляха над познатия газов гигант, който виждах всеки ден от живота си със Сидония.
Виждах дома си разрушен — дома на Сидония разрушен.
— Не! — извиках аз и си спомних, че матриаршата не ми беше отговорила, когато се опитвах да се свържа с нея.
Помислих си за членовете на семейство Империан, които не ми бяха отговорили.
Последваха още образи, още разрушения, стари и нови фамилии, всичките могъщи, избити до крак с неочаквана атака. Скоро образите бяха заменени от гордата физиономия на императора. Пронизващият му поглед като че ли се впиваше направо в душата ми. Образите бяха последвани от викове и вопли. Виждах в далечината как хората са се свили от скръб. Едни бяха разтърсвани от ридания. Някои стояха с каменни лица. Други, като сенатор Фон Пасус, гледаха самодоволно наоколо, недокоснати от касапницата поради благоволението на императора.
А аз си повтарях само: Това не може да е истина. Не може да се е случило…
— Някои от вас загубиха целите си семейства — продължи императорът, когато и последните образи изчезнаха от екрана, — но трябва да ви уверя, че те сами са си виновни за тази участ. Онези, които дойдоха тук като заместници на своите роднини, ще си тръгнат като могъщи хора в империята и вие винаги ще помните заблуждаващите богохулства, довели фамилиите ви до това положение. Вярвам, че до края на живота си ще бъдете благодарни на императора, който ви избра да заемете това високо положение. Ако пък не го направите, е, тогава по всяко време можем да направим още една демонстрация като тази, може би пред различни зрители и с вас на екрана.
Стори ми се, че светът около мен ще изчезне. Това не се беше случило наистина, сигурно беше някакъв кошмарен сън, от който мога да се събудя.
Императорът завърши речта си с приказки за галапразненство, с което да се отпразнува внезапното повишаване в ранг на толкова много млади Високопочитаеми. Не разбирах за какво говори. Все още не се бях събудила от този кошмар.
Ако скоро не се отърсех от него, ще трябваше да повярвам, че императорът бе избил фамилията Империан.
Трябваше да повярвам, че го е направил.
Че беше избил всичките.
Включително Сидония.
19.
Невъзможно. Това беше невъзможно. Седях във вилата си и изпращах съобщение след съобщение, на което не получавах отговор. Напълно пренебрегнах прислужниците си. Само се опитвах да се събудя от този ужасен кошмар.
Тъкмо изпращах ново съобщение, когато влезе Гладик. Не бях чула по вътрешната уредба, че е пристигнал.
— Сидония, толкова съжалявам. — По лицето му се стичаха сълзи.
Погледнах го. За мен беше като непознат, когото никога не бях срещала. Изпратих още едно съобщение. Този път сигурно щяха да отговорят.
— Нямах представа, че това ще се случи. Родителите ми са знаели предварително, но не ми казаха нищо — продължи Гладик. — Щях да те предупредя. Кълна ти се. Моля те да ми повярваш. Дошъл съм тук заради теб.
— Я млъквай! Това е някаква игра. Не е вярно — скарах му се аз. — Пречиш ми.
Нямаше отговор на съобщението ми. Изпратих още едно.
— Послушай ме. Аз съм наследник на сенатор — рече Гладик и се приближи към мен, като се опитваше да ме погледне в очите. — Един ден ще мога сам да вземам решения и когато това стане, ще бъдеш съюзник на фамилията Атън. Ти не си сама.
— Фамилията Атън не ме интересува. Говориш глупости. Сенатор Фон Империан ми е достатъчен съюзник.
— Баща ти е мъртъв. Сега ти си сенатор Фон Империан. Съжалявам.
— Казах да млъкнеш!
Ядосваше ме, защото беше застанал там и твърдеше, че това, което бях видяла, е реалност и че императорът наистина е унищожил фамилията Империан, докато аз отсъствах. Че Сидония беше умряла, а аз бях тук, за да я защитя, да се пожертвам вместо нея, и то напразно. Не можех да съм жива, ако Сидония бе мъртва. Не можеше да е така. Щях да го разбера по някакъв начин. Щях да почувствам, ако тя е загинала. Щях да знам. Вселената не можеше да изглежда нормално, ако всяка причина за съществуването ми си е отишла.
— Моля те, разстроена си. — Гладик сложи ръка върху моята и се опита да ме отдръпне от таблото. — Трябва да си починеш. Можем да говорим за…