— Махни си ръката.
Изрекох думите рязко. Изведнъж погледнах това същество без всякакво търпение и желание да узная мнението му.
Ако беше вярно, ако Сидония беше мъртва — дори и не можех да си го помисля, — но ако беше вярно, аз нямах никаква полза от Гладик. Нямах причина да съм любезна. Ако обаче не беше вярно, как се осмеляваше да го каже, как се осмеляваше да се опитва да ме отдръпне от таблото.
— Сидония… — той ме хвана за ръката.
Отдръпнах се.
После се изправих и стоварих юмрука си в лицето му. От удара ми носът му изпращя и се счупи и това ме изпълни с такова задоволство, че се спуснах към Гладик, когато той извика, сграбчих го за косата и го повлякох към вратата.
— Какво правиш? Какво правиш? Спри! Спри! — крещеше той, докато се мъчеше да се освободи.
Изхвърлих го навън.
Гладик се хвана за окървавеното лице и ме погледна с изумление.
— Ако пак дойдеш, ще те убия. — При тези думи затворих вратата зад него.
После изпратих ново съобщение до крепостта на Империан.
Никакъв отговор.
Никакъв отговор.
Не бях спала пет денонощия и истината беше започнала да се прокрадва у мен, да ме гложди болезнено отвътре, да ме стиска за гърлото. Прислужниците сновяха насам-натам като безмозъчни автомати, каквито всъщност бяха, и се занимаваха с прости задачи, свързани с домакинството. Грижеха се дрехите ми да са чисти и готови за следващото обличане, продължаваха да си вършат работата. Сетих се да им наредя да извеждат Смъртоносното на разходка. Бях научила кучето на дисциплина, но все пак бяха нужни няколко прислужници, за да го изкарат навън, а после да го върнат обратно.
Иначе мислите ми продължаваха да са объркани, хаотични.
Усетих се, че стоя сред стаята, все още замаяна. Кръвта на Гладик беше оставила големи петна по килима. Загледах се в тях.
Всичко изглеждаше сюрреалистично, ненормално. Различно.
Излязох от вилата навън под огромния, приличащ на небе купол. Четири от слънцата изливаха отгоре светлината си и аз се загледах продължително в тях, докато очите започнаха да ме смъдят. Не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.
— Сидония.
Бях готова да убия човек, когото и да било, но после образът на Невени проникна в съзнанието ми. Очите ѝ бяха кървясали.
— Сега съм вицекрал на Лумина, Сидония — прошепна ми тя.
Само я изгледах.
Долната ѝ устна потрепна.
— Обадих се у дома. Тя е мъртва. Императорът е изпратил войници и те са убили майка ми. Просто така. Назначиха ме за вицекрал на нейно място, но ми е забранено да се връщам на Лумина. Попитах, защото… защото не знаех какво да правя. Но трябва да остана тук. Къде се е чуло един вицекрал да управлява планета от разстояние? Вицекралете не са сенатори. Тяхната работа е там, където управляват. А и как ще обясня на Излишните, избрали майка ми, че заемам нейното място? Аз съм на седемнадесет. Всичко това е подигравка. Този пост дори не се наследява по рождение. — Тя ме погледна, примигвайки. — А ти си сенатор Фон Империан. — Изведнъж избухна в истеричен смях, а аз продължих да я гледам. — Сенатор Сидония фон Империан!
Точно тогава разбрах с абсолютна сигурност: това не беше кошмарен сън, не бяха халюцинации. Императорът го беше направил. Беше убил Сидония. Беше убил матриаршата и сенатора и възнамеряваше да ги замени с момичето, което беше на негово разположение. С мен. Искаше аз да бъда следващият сенатор.
— Какво да правим? — прошепна Невени. — Господи, какво да правим?
Затворих очи, по кожата си усещах топлината на слънцата. Сега бях изчадие без господар. Без причина да съществувам. Беше голяма, направо космическа грешка да дойда тук. Вместо да спася Сидония, аз я бях обрекла. Тя трябваше да е заместничката на сенатора. Трябваше да остане жива, но вместо нея сега трябваше да живея аз.
Макар и не за дълго.
Аз бях дотук. Без повече фалшиви усмивки и любезности, вече няма да се преструвам на слаба и добродушна. Ще зарежа всички преструвки и ще се помъча да постигна колкото е възможно по-голямо отмъщение и унищожение, преди императорът да ме ликвидира.
— Ще убия императора.
Осъзнах, че съм го изрекла на глас, едва когато Невени ахна изумена. Отворих бързо очи и я видях да се оглежда ужасена наоколо.
— Не можеш да изричаш това на глас! Това е измяна! Ще те затворят!
Сграбчих я и я придърпах към себе си.
— Ако повториш думите ми пред някого — прошепнах и така силно стиснах раменете ѝ, че със сигурност ѝ причинявах болка, — ще ти разбия главата. Разбра ли ме?