Невени отвори уста и бързо закима.
— Няма. Няма да кажа.
Мина ми през ум, че трябва да я убия, както постъпих със Сутера ну Империан. Щеше да е толкова лесно, само едно извиване на врата. Ако не го направех, тя можеше да ги предупреди.
Нещо спря ръката ми.
Отблъснах я от себе си и се отдалечих. Усетих в сърцето си някаква празнота, която щеше да остане у мен до последния ми дъх.
Веднага щом взех решението да убия императора, това плашещо усещане за неориентираност ме напусна и остави открит, директен път пред мен.
Ще убия императора. Ще го направя още днес. Веднага след това неговите изчадия щяха да се нахвърлят върху мен и аз щях да загина. Животът ми щеше да свърши след броени часове, дори не и след дни, и аз приемах това.
Веднага щом планът беше готов в главата ми, разбрах как ще го осъществя. Можех да убия императора, защото моментът на изненадата бе на моя страна. Пък и добре познавах разположението на двореца, а това улесняваше мрачната ми задача.
Достатъчно дълго бях наблюдавала дневния ред на Рандевалд фон Домитриан. След срещите със съветниците си той обичаше да си почива няколко часа. Винаги се отправяше по един тесен коридор към стаята си за почивка. Там щях да се приближа до него. Точно пред стаята му за почивка. Щях да се престоря, че плача. Щях да коленича като изпаднало в ужас момиче и да разтърсвам рамене от ридания. Щях да го помоля като беззащитната нова наследница на Империан… като кротката и плаха Сидония да чуе думите, които едва успявам да прошепна между риданията.
Сигурен, че се е справил с фамилията Империан, че държи в ръцете си едно покорно, слабо момиче, императорът щеше да даде знак на изчадията да се оттеглят и щеше да пристъпи напред, готов да се наслади на всяка сричка, която ще отронят разтрепераните ми устни, докато го моля… за какво? За какво би се надявал? За знак, че се страхувам от него, или може би за знак, че отчаяно искам да спечеля благоволението му?
Това нямаше значение. Мислех си само за онзи ден в двореца, когато той накара Кожа да се дере жива и как напрегнато се взираше в лицето ми. Беше човек, който изпитва удоволствие от страданието и ужаса на другите, най-вече на младите момичета. Както и да е. Щях да направя това, което най-много би му харесало.
И тогава щеше да ми падне в ръцете. Щях да забия камата си в него. Ако беше достатъчно близо или ако изчадията бяха достатъчно далеч, щях да се прицеля в смъртоносно място, благодарение на което той щеше да агонизира няколко минути преди неизбежната смърт. Ако обаче нямах тази възможност, аортата щеше да свърши работа.
Личният императорски съвет току-що се беше събрал, когато се промъкнах в коридора. Винаги си бях представяла, че последните часове от живота ми, през които ще очаквам смъртта, ще отминат много бързо, докато се наслаждавам на всяка минута от съществуването си. Сега обаче времето се превърна в цяла вечност.
Запитах се дали Сидония бе успяла да получи отговори на въпросите, които си задаваше — за смисъла на живота и за причината за човешкото съществуване, ако не в отвъдния живот, то поне при някаква химическа експлозия в мозъка секунди преди смъртта. Беше ми казала, че понякога хората виждат светлина, преди да умрат, светлина, която сякаш предлага всички отговори за всички загадки в космоса. Надявах се да я е видяла. Запитах се дали е била уплашена. Запитах се…
Мисълта ме стисна като юмрук.
Дали си е помислила за мен, ако е имала време да се запита защо не съм там да я защитя.
Тогава вратата се отвори и отвън се показа Вражда, която огледа коридора. Движеше се като тигър в полумрака.
Видя ме.
— Сенатор Фон Империан, какво правите тук?
Погледите ни се срещнаха, а аз нямах никакви извинения.
Тя винаги ме беше подозирала. Сега щях да ѝ докажа, че подозренията ѝ са били основателни. Аз бях неин враг и в следващите секунди или аз щях да я убия, или тя щеше да убие мен.
20.
— Трябва да почакам — отвърнах аз, предлагайки ѝ възможност. — Трябва да говоря с твоя господар.
Вражда присви очи.
— Не. Ще напуснете това място. Веднага.
Можех да я убия и всичко пак щеше да продължи според плана. Императорът щеше да се покаже от залата, ако Вражда не се върнеше, за да вдигне тревога. Щях да бъда уплашена, истерична и той щеше да поиска да узнае къде е Вражда. Щях да се опитам, заеквайки, да измисля някакво обяснение и да убия и него.
— Чухте ли ме? Казах да се оттеглите, сенатор Фон Империан — рече Вражда и пристъпи към мен, цялата в мускули, с леденостудени, бездънни сини очи. — Веднага си вървете или сама ще ви отстраня.