Щях да убия господаря ѝ. Преди края на деня, дори след като тя размажеше черепа ми, одереше кожата от костите ми и превърнеше в пихтия това, което щеше да остане от мен, нейният господар пак щеше да е мъртъв, повече нямаше да го има. Също както я нямаше Сидония. Тази огромна, ужасна празнота вътре в мен щеше да погълне и Вражда.
Смъртта невинаги е жестока. Бих предпочела да умра хиляда пъти, отколкото да надживея Сидония. Затова сега щях да направя услуга на Вражда и да я убия.
Наведох глава и накарах раменете си да затреперят, разтърсвани от мнимите ми ридания, като прикривах лицето си с една ръка. Другата стисна дръжката на камата, скрита в гънките на дрехата ми.
— Казах да си вървите! — Вражда протегна ръка да ме хване.
Точно в този момент забих камата между ребрата ѝ.
Забавих се с част от секундата да срежа аортата ѝ. Тя мръдна в последния момент. Това беше изчадие в разцвета на силите си, с цялата мускулна маса, каквато аз вече нямах. Спокойствието, което изразяваше лицето ѝ, моментално изчезна, Вражда ме блъсна със сила, на която не можах да се противопоставя, и аз прелетях във въздуха и забих лице в стената на коридора.
От удара в главата ми като че ли избухнаха звезди, но болката не ме разколеба. Бързо се изправих на крака и се обърнах, за да застана срещу нея. Видях Вражда вторачена в кръвта, която се стичаше от тялото ѝ.
Сви в юмрук лявата си ръка и заби кокалчето на пръста си в раната, за да спре кръвта. Погледна ме.
— Значи бях права. Не си това, за което се представяш.
— Да. Беше права.
Тя се хвърли срещу мен. Отскочих встрани и отново замахнах с ножа.
Отворих голяма порезна рана в бузата ѝ, но Вражда ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми в опит да скъса сухожилията ми. Извиках от болка и изпуснах ножа, а после забих пета в горната извивка на ходилото ѝ. Кракът ѝ изпращя и Вражда изрева от болка. Завъртях се и стоварих юмрука си в лицето ѝ. Ударих я още няколко пъти, а после я изритах от мен. Тя отстъпи, клатушкайки се назад, като продължаваше да притиска раната си с ръка.
— Много си бърза — рече, останала без дъх, Вражда. — Ти не си човек!
— Знаеш точно каква съм.
Нахвърли се върху мен и аз се опитах да я ударя в ребрата, но тя го очакваше, извъртя се в последния момент и ме удари с лакът в лицето. Носът ми болезнено изпращя и аз загубих равновесие. Полетях замаяна назад. Ритнах силно с крака, за да се изправя отново, но Вражда беше вече върху мен — голяма маса от мускули и юмруци. Един се стовари в лицето ми и острата болка прониза черепа ми. Кръвта ме заслепяваше и пареше очите ми, но аз помнех къде са краката ѝ и стоварих ботушите си в коленете ѝ. Усетих как капачката на коляното ѝ се измести, като изскърца неприятно.
Вражда се извъртя така, че да падне върху мен с лакътя напред.
Подсилен от тежестта на тялото ѝ, лакътят ѝ се стовари в ребрата ми. Точно тогава започнах да усещам последствията от редуцирането на мускулите си.
Тя беше тежка, много по-тежка, отколкото очаквах. Притисна ме на земята и започна бясно да ме налага. Усетих непоносима болка в ребрата, а после всичко пред очите ми се завъртя и вече виждах само някакво мътно петно. Когато осъзнах, че лежа по корем, направих опит да се изправя, ала не можах. Ръцете ми поддадоха.
В този момент видях нечии ботуши. Видях Вражда да се надига на едно коляно пред мен. Хвана ме за яката и ме изправи, но краката не ме държаха.
— Колко интересно — рече тя, вторачила бездънните си очи в мен. — Ти си изчадие, претърпяло много ефикасна телесна промяна. — Чия си?
Захапах ръката ѝ и се опитах да забия пръсти в очите ѝ, но ръцете не ме слушаха. Тя пак ме разтърси и изкрещя:
— Кой е господарят ти?
— Господарката ми е Сидония Империан! — извиках в отговор. — Господарката ми… беше…
Думите отекнаха във въздуха между нас. Почувствах, че грохвам, че се разпадам, а окървавеното лице на Вражда като че ли изрази някаква емоция. Не можеше да е съжаление. Не бяхме създадени за това. И все пак беше нещо.
— Разбирам.
Тя ме пусна и посегна към камата ми, а аз се свлякох на пода и останах да лежа там. Осъзнаването, че не бях успяла да убия императора, се загнезди в мозъка ми, но въпреки непоносимата болка и отчаянието не чувствах гняв.
Тогава си дадох сметка, че това, което искам, не е отмъщение. Беше краят на огромната празнина, каквато беше съществуването без Дония.
Вражда също го разбираше.
Наведе се, олюлявайки се, над мен и вдигна камата, острието проблесна на светлината. Само след секунди щях да съм мъртва, бях готова, бях благодарна.
— Вражда!
Гласът проехтя в тесния коридор. Чуха се бързо приближаващи се стъпки.