— Вражда, какво правиш със сенатор Фон Империан?
— Това не е Сидония Империан, Ваше Височество — отвърна Вражда, без да се помръдне. — Това е изчадие, което възнамеряваше да убие императора.
— Сигурна ли си?
— Да, Ваше Височество. Тя трябва да умре.
Настъпи кратко мълчание, а после Вражда рязко попита:
— Какво е това…
Не можа да довърши, защото енергийното оръжие стреля в нея.
За момент блясъкът ме заслепи. Не бях сигурна, че виждам това, което си помислих, че виждам.
Вражда не беше като Кожа, която умря само след един изстрел в гърдите. Лъчът я накара да отстъпи, олюлявайки се, назад и въпреки зейналата рана между ребрата ѝ и тази, която аз ѝ нанесох, успя моментално да се задържи на крака. Изрева, побесняла от яд, и се нахвърли върху нападателя си. Той стреля отново. Този път лъчът не спря, а продължи дълго, като остави горяща ивица в тялото ѝ, докато Вражда се мъчеше да преодолее болката, заставяше краката си да продължат да се движат. А после от тялото ѝ избухна нагорещен кратер от кръв и плът и угасна, разкривайки скелета и органите ѝ, и Вражда се строполи на земята.
Настъпи мъртва тишина, а после нечии ръце ме подхванаха да се изправя.
— Хайде.
В полезрението ми изплува лицето на Тирус Домитриан.
Мислите ми се насочиха само в една посока. С вкочанените си пръсти успях да измъкна оръжието му, а после започнах да се влача по ръце и колене.
Тирус ме погледна изумен.
— Какво правиш?
Вражда беше мъртва, а аз бях още жива. Още можех да се движа и да свърша започнатото. Не можех да стоя на крака, затова запълзях към вратата. Нямах време да чакам императора да дойде при мен. Вероятно преди това щях да умра от загуба на кръв. Щях сама да отида при него. Някаква голяма тъмна мъгла започна да закрива зрението ми и да се спуска над мен.
— Стой… назад… ще те нараня…
Всички думи сякаш ме напуснаха. Мракът бързо се сгъстяваше, а после видях как подът се втурна към мен.
21.
Отново бях в солените бани, където водата бълбукаше около мен и аз се носех по повърхността ѝ. Всичко ме болеше, всяка частица у мен пулсираше така, както я болеше Дония онзи път, когато неочаквано я разтърси електрически шок пред конзолата на компютъра и аз не можех да ѝ помогна. И двете бяхме малки.
— Дония, Дония!
— Това ли е господарката ти!
Въпросът, зададен над мен, а може би около мен, ме накара да вдигна очи и да видя едно познато лице близо до моето. За миг почувствах ръце, които ме държаха изправена, гърди, опрени в бузата ми. Видях над мен, като през мъгла, луничките над носа, бледите сини очи.
После отново видях Дония да ме гледа с широко отворени очи от клетките на животните. Стоеше прекалено близо до тигрите. Знаех, че са опитомени и с притъпени инстинкти с помощта на генно инженерство, но тези примитивни човешки инстинкти, които дори изчадията притежаваха, ми подсказваха, че животните имат мускули, силни са и могат само с един удар да я убият.
— Не се приближавай до тях — казах. — Опасни са.
— Ти бълнуваш — обади се гласът. Беше на Тирус Домитриан, който бе коленичил пред мен. Беше ме сложил на леглото и притискаше мокра кърпа към челото ми. Не можех да се изправя. Изпитвах пронизваща болка в ребрата. Непрекъснато ме обливаха ту горещи, ту студени вълни.
— Ти си сериозно ранена. Можеш да умреш. Но нали тъкмо това искаше? — Той се загледа за момент в лицето ми.
После наоколо ми забръмчаха медицински ботчета и усетих слаба топлина по кожата си от техните двигатели. Зъбите ми тракаха, а аз пак мислех за Дония, за сълзите в очите ѝ, когато отказах да ѝ позволя да ме нарича по друг начин освен Немезида дан Империан. Тя винаги искаше нещо друго от мен, което аз не разбирах, а сега и никога нямаше да мога да разбера.
За мен си оставаше загадка начинът, по който хората — истинските хора — мислеха, действаха и чувстваха. Може би това се дължеше на факта, че бях отгледана в кошарите като най-ужасно чудовище. Възможно е това да ме беше направило такава, дори и ако по природа не бях…
Повръщах. На пода до леглото видях петна засъхнала кръв. Медицинските ботчета продължаваха да бръмчат около мен. Тирус Домитриан стоеше със скръстени на гърдите ръце близо до вратата и ме наблюдаваше. Лицето му изразяваше интелигентност и хладен размисъл, така различни от другите случаи, когато се смееше и си говореше сам. Не можех да приема, че двата образа принадлежат на един и същ човек.
— Сидония Империан е била твоята господарка, така ли? — попита ме той. Осъзнах, че са изминали часове. Отново притисна кърпата към челото ми.