Усещах чаршафите, навити около врата ми, да ме задушават. Опитах се да разбера всичко това, да разбера къде съм.
— Свършили са добра работа с дегизировката ти — продължи Тирус. — Подозирах, че нещо у теб не е съвсем наред, но никога не съм си представял… — той горчиво се усмихна. — Сенатор Фон Империан беше човек с въображение и членовете на фамилията му бяха умни. Те са истинска загуба за империята.
Думите му бяха като удар, който ми е изкарал въздуха. Напомниха ми къде се намирах, че Сидония е мъртва и така е лишила съществуването ми от всякакъв смисъл, че не бях успяла да убия нейния убиец. Вместо това седях тук, бях жива и ако можех да плача, щях да го сторя. Но никое изчадие не можеше да пролива сълзи и нямаше как тази ужасна празнота и скръб да ме напуснат, затова закрещях.
Виковете продължаваха да се изливат от гърлото ми — ужасни, сърцераздирателни, животински крясъци. По-късно осъзнах, че огънят, който изгаряше гърлото ми, и сменящите се горещи и студени вълни бяха заменени от нещо като физическо облекчение. Тирус се беше върнал в стаята ми.
— Накрещя ли се? — попиша ме с безразличен тон той. — Това е добре, дори и да не си успяла да се накрещиш достатъчно. Крясъците, идващи от стаята ми, само ще затвърдят лошата ми репутация.
Вгледах се в него през пресъхналите си клепачи. Продължавах да чувствам пулсиращата болка в мен, но когато се опитах да седна в леглото за малко, открих, че тя вече не е така изгарящо непоносима.
Медицинските ботчета се бяха справили с най-тежките рани. Тирус остана напълно неподвижен, когато се изправих още повече и видях ожулванията по ръцете ми там, където съм била вързана… Ала вече не бях.
— Няма да умреш — каза той. — Беше на косъм. Сигурен съм, че Вражда… Какво правиш?
Станах на крака и с всичка сила го отблъснах настрани. Не бях толкова силна, както преди, и Тирус успя да запази равновесие. Чувствах мускулите си напълно изтощени, лишени от всякаква жизненост.
Исках да отида в съседната стая. Вратата ѝ беше затворена и няколко прислужници излязоха напред, за да ми препречат пътя. В сегашното ми състояние можеха дори и да успеят.
— Къде смяташ да отидеш? Да се опиташ отново да убиеш чичо ми ли? — попита Тирус зад мен. — Дори и ако по някакво чудо успееш да преминеш през Мъка, няма да можеш да го сториш и с Риск. А дори и ако в сегашното си окаяно състояние успееш да се справиш с тези две изчадия, макар че не успя да победиш дори едно, императорът има около себе си цяла свита от Високопочитаеми, да не говорим за ботчетата по сигурността и…
— Какво искаш? — изръмжах аз и се обърнах към него.
— Името ти е Немезида, нали така?
Аз присвих очи.
— Прегледах регистъра за умрелите от голямата чистка на изчадията. Има една Немезида, регистрирана към Сидония Империан. Предполагам, че това си ти.
— Какво значение има това сега?
— Защото мразя разхищението. — Той се настани в стола и ме изгледа със студена, спокойна пресметливост, напълно различна от познатите ми негови черти, често оживявани от лудостта му.
— Никога не съм имал свое изчадие. Чичо ми се погрижи никой от членовете на императорската фамилия да не притежава такова. Изчадията стават пречка, когато искаш да убиеш някого, а чичо ми убива роднини, без много да се замисля.
Не отговорих. Това, което имаше да ми каже, не ме интересуваше, освен ако не разкриеше защо ме е спасил и кога мога да си тръгна.
— Съжалявам за господарката ти — рече той, като продължи да ме наблюдава внимателно. — Но можеш да погледнеш на това като на една възможност.
— Възможност ли? — попитах недоумяващо.
— Немезида, с теб искаме едно и също. Ти искаш чичо ми да умре, аз искам да стана император… което ще изисква, разбира се, смъртта на чичо ми, а също така и доста маневриране. Не можеш да постигнеш сама целта си, аз също. Защо да не си помогнем един на друг?
— Пет пари не давам нито за чичо ти, нито за политиката. За мен няма никакво значение дали ще станеш император. Той уби Дония и сега аз ще убия него или ще умра, докато се опитвам. Пусни ме да изляза.
— Опасявам се, че няма да стане.
Пристъпих заплашително към него.
— Аз не те моля!
Тирус щракна с пръсти.
По врата и слепоочията ми запълзяха огнени пипалца и изведнъж се оказах останала без дъх на земята.
— Наистина съжалявам — рече той с равнодушен, лишен от каквото и да било желание за извинение тон. — Но в момента нямам желание да ми строшиш врата. Ще ги активирам само ако се приближиш към мен.
Хванах се за мястото, където имах това странно усещане.
— Под кожата ти са поставени електроди. Това е единственият начин да се контролира едно изчадие. Искам да ме изслушаш.