Погледнах го побесняла от яд.
— Ще изтръгна сърцето от гърдите ти!
— Един ден може би. Но не и сега. — Той се приближи към вратата и посочи рамката. — Няма да можеш да прекрачиш този праг. Искам да ти дам време да помислиш върху предложението ми, преди да вземеш решение.
— Взела съм решение! — креснах му аз, но Тирус вече беше прекрачил прага и ме бе оставил, а прислужниците му го последваха.
Втурнах се натам, ала бях отхвърлена от ослепителен електрически шок, който ме накара да падна на колене, едва поемайки си въздух, а сърцето ми затуптя бясно.
За мен не беше останало нищо в тази Вселена и не исках нищо друго, освен болката и празнотата да престанат. Нямаше да променя решението си, колкото и дълго да ме държеше Тирус тук.
22.
Изминаха часове. Влязоха безшумно прислужници, за да предложат храна и напитки. Искаше ми се да ги запратя в лицата им. Не го направих само защото знаех, че дори няма да мигнат и изобщо да реагират. Няма никакво удоволствие в това да проявяваш грубост към безмозъчни, беззащитни същества.
Отново започнах да гледам замислено вратата. Опитвах се да си представя в кой момент трябва да съм готова да се хвърля през нея, преди електричеството да ме направи безпомощна.
Тъкмо тогава Тирус Домитриан се върна.
— Не те свърта на едно място, нали?
Само го погледнах и си представих колко доволна щях да бъда, ако можех да му строша главата.
— Исках да ти дам време да размислиш. Ела да се поразходим.
— Къде?
Той се отмести, за да мога да мина покрай него през вратата.
— Това е моят кораб.
Александрия, също като кораба Тигрис на Саливар и Девини, се разклоняваше непосредствено от сектора на Хризантемиума, където беше Валор Новус. Разликата бе в това, че никой не посещаваше владението на лудия престолонаследник. Целият кораб беше изоставен, като се изключат машините и прислужниците, които го обслужваха.
Когато пристъпих напред, Тирус като че ли се разколеба дали да ме пусне да мина покрай него. Той тръгна и затова останах няколко крачки назад. Но не се обърна напълно с гръб към мен.
— Трябва да знаеш, че се погрижих да изтрия всички следи от нашето ДНК от мястото, където загина Вражда, но не можах да скрия убийството. В момента наблюдават внимателно Високопочитаемите, особено онези, чиито семейства са избити. Скритите оръжия на всички са конфискувани. Най-почтените хора са публично унижавани и обискирани от изчадията на чичо ми. Риск и Мъка намериха обици, които служат за отровни стрелички, връзки за обувки от остра като бръснач тел, невропаралитични вещества, скрити в най-различни тоалети… Ние, Високопочитаемите, сме много по-жестоки, отколкото изглеждаме на пръв поглед.
Това изобщо не ме интересуваше. Нямах намерение да се мотая в двора. Веднага щом излезех оттук, щях да продължа с плана си. Запитах се какво ли щеше да се случи, ако скъся разстоянието до Тирус и му строша врата, преди той да успее да задейства електричеството.
Сякаш прочел мислите ми, Тирус каза:
— Можеш да ме убиеш, но електродите ще поразят сърцето ти и то ще спре. Мисля, че не си струва да умреш, за да ме убиеш. Какво би казала Сидония?
Дори само споменаването на името ѝ ме накара да побеснея от яд. Той нямаше право да го произнася.
— Извинявам се, че те държа тук затворена като животно, но искам да обсъдим това разумно. Изчадията са създадени да могат да мислят и да разсъждават. Иска ми се да опитам да се възползвам от тези твои способности, но нямам намерение да се обричам на смърт. Ще разбереш, че рядко подценявам враговете си.
— Ами приятелите ти? Хората трябва да са разбрали, че съм тук. Как ще обясниш, че държиш Сидония Империан на Александрия вече… колко дълго?
— Пет дни. Съвсем просто е, Немезида. Ще предположат, че лудият престолонаследник те е отвлякъл. По-късно двамата с теб можем да измислим друго обяснение… Но никой няма да посмее да се меси, каквото и да е направил престолонаследникът в лудостта си.
Присвих очи.
— Ти не си луд. Сега го разбирам.
Тирус ме погледна колебливо.
— Не съм.
Извърна очи от мен и ние минахме покрай големи прозорци, които гледаха към дъното на алеята Бърневал.
— Повечето хора от моето семейство умират млади, обикновено от ръцете на други членове на фамилията. Още като дете си казах, че единствената ми надежда за оцеляване е да показвам слабост. Затова започнах да се преструвам на луд.
— И хората са ти повярвали?
— Приемливата лъжа лесно се приема. Домитриан не е обичана династия. Всеизвестна тайна е, че чичо ми пропиля с широка ръка имперското богатство за свои удоволствия, а сега иска да обложи с данъци Излишните, за да възстанови липсващите в хазната средства. Крие се зад вярата си, за да оправдае репресиите, на които подлага Излишните, също както правеха дядо ми и майка му, а преди нея и баща ѝ. Ние, Домитриан, сме отрова, която трови империята от векове.