Не казах нищо. Той се отправи към вратата.
— Ще намериш указания как да напуснеш Александрия и да се върнеш на Валор Новус.
— А електродите?
— Те бяха временни. От сега нататък искам да се отнасяме с доверие един към друг. Електродите ще се самоунищожат веднага, след като се озовеш на безопасно разстояние от мен. Сигурен съм, че разбираш нуждата от мерките за сигурност.
— Те са… временни?
— Напълно.
Тирус се спря на прага и за миг забелязах на лицето му някаква уязвимост.
— Уведоми ме, ако промениш мнението си. Големият бал е след три дни и бих искал да обявя на него, че си мой партньор.
— Бал? Искаш едно изчадие да те придружава на бала по случай смъртта на неговата господарка?
Той мрачно се усмихна.
— Или пък тържество, отбелязващо първата стъпка в отмъщението, което ще въздаде на един убиец. Да се създаде бъдеще, различно от това, което иска императорът, е най-истинското възможно отмъщение. Помисли върху това.
Докоснах врата си и продължих да го наблюдавам, докато Тирус излезе.
Пътят от Александрия беше кратък и когато влязох в пълната с хора пристройка на Валор Новус, в мен се вторачиха много изненадани погледи. Знам, че се чудеха какво е правила Сидония Империан на кораба на Тирус Домитриан.
Не им обърнах внимание и се отправих към вилата си. Всичко ми се струваше скучно и смазващо. Вече не бях обсебена от желанието да убивам, но и вече нямах за цел да защитавам Сидония, която определяше действията ми.
Погледът ми се плъзгаше по аристократите, които минаваха покрай мен със сложните си фризури и с дрехи, разкриващи най-новите черти на лицата им и най-новия цвят на кожата им. Така убиваха времето в една рушаща се империя. Порази ме странна мисъл: всичките хора шушукаха за скандалния Тирус Домитриан, но аз бях единствената, която знаеше истината за неговия пресметлив, целенасочен ум. Той беше много по-умен от тях. Може би това го правеше най-достоен да ги управлява.
Ала коя бях аз да решавам това по един или друг начин?
Беше ме помолил да се омъжа за него. Абсурдността на тази идея ме порази. Едно изчадие да се омъжи.
Това беше лудост.
Не можех да приема неговата кауза за своя. Философиите и идеалите бяха за хора като сенатор Фон Империан, като Тирус, а не за същества като изчадията. Не можех да си представя да избирам съдбата си. Пътят ми беше предначертан дълго преди да ме създадат в лабораторията.
Щях да продължа това, което вече бях планирала. Да убия императора и да оставя последствията да се развиват от само себе си. Съдбата на Тирус Домитриан не ме интересуваше.
Минах през огрения от слънцето небесен купол и влязох във вилата си, където прислужниците пристъпиха почтително напред, готови да чуят заповедите ми.
— Къде е Смъртоносното? — попитах аз, защото изведнъж си спомних за него. Веднага почувствах да ме обхваща нещо смущаващо — вина, защото не се бях погрижила за кучето, преди да се отправя на убийствената си мисия. Дори не бях помислила за него. Не бях наредила на прислужниците да го хранят и да се грижат за него, а те не можеха да се сетят да го направят по свой собствен почин.
Една от тях обаче ми предаде дискретно съобщение и аз го прочетох.
Сидония,
Чух слухове, че си на кораба на Тирус Домитриан. Настаних Смъртоносното в зверилника вместо теб. Моля се да си добре и се надявам да те видя скоро!
Твоя приятелка, Невени
Прочетох бележката няколко пъти, отпуснала се в едно от плюшените канапета. Опитах се да проумея как това момиче, което бях заплашила със смърт, беше решило да направи нещо за мен.
Твоя приятелка, Невени.
Представете си само!
Смачках съобщението така, че да стане на прах, и продължавах да си мисля колко странна може да бъде Вселената.
Бях доволна, че не я убих.
Трябваше пак да започна да действам против императора, но първо имах нужда от сън, повече от когато и да било. В сънищата ми витаеше Сидония.
Шест часа по-късно тялото още ме болеше на някои места, но решителността ми бе непоколебима. Онази ужасна празнота, зейнала у мен, продължаваше да ме трови отвътре и аз разбрах, че така ще бъде до края на живота ми.