Този път не позволих скръбта да ме обземе напълно. Смъртта на Вражда със сигурност беше накарала императора да застане нащрек, защото някой пак можеше да посегне на живота му. Това означаваше, че този път трябваше да бъда по-предпазлива.
При всички случаи обаче щях да го убия и после щях да убия и себе си.
Тръгнах към кошарите, замислена за Смъртоносното. За негово добро трябваше да го ликвидирам. Дали утре, или следващата седмица, скоро аз щях да умра и нямаше да има кой да се грижи за него. Най-вероятно отново щяха да го изпратят на арената и там щеше да загине бързо. По-добре да го направя аз.
Посрещна ме пазач, върху чието голо теме беше изрисуван знакът на фамилията Домитриан.
— Сенатор Фон Империан, предполагам, че сте тук заради животното си?
— Моето куче. То е куче.
— Разбирам. Насам.
Пазачът се обърна и ме поведе по един коридор между поредица от клетки.
Докато го следвах, огледах затворените животни. Някои бяха с разкъсани уши, други с отворени рани от последните битки, но собствениците им бяха толкова стиснати, че не искаха да платят за медицински ботчета, които да се погрижат за тях. Трети бяха същества в добро състояние, които явно имаха късмет със собствениците си. После минах покрай най-внушителното от всички създания, личния звяр на императора, заради който той бе похарчил цяло състояние. Явно беше поръчвал многократно същества от същата порода, всеки път с някои подобрения, докато накрая не бе успял да се сдобие с желания шампион. Беше го нарекъл мантикора3, въпреки че всъщност беше смес от бик, тигър, мечка и няколко вида влечуги. Хрумна ми да го убия, за да засегна императора, но в този момент забелязах, че животното гризе един кокал.
Спрях и продължих да го наблюдавам.
Пазачът разбра, че не го следвам, и се върна при мен.
— Оттук, сенатор Фон Империан.
Но аз не можех да отклоня поглед от мантикората, която продължаваше да разкъсва този… този бут. Беше човешки. Човешко бедро. Плътно и мощно, а аз бях виждала много открити рани, за да знам, че това не е обикновено, крехко човешко бедро.
— Сенатор Фон Империан…
— Кой е това? — попитах едва чуто аз.
Ръмженето и дъвченето на мантикората изпълни въздуха и тя размаха голямата си опашка.
— Какво яде? — настоях аз и се обърнах рязко към пазача, готова да го разкъсам на парчета, защото знаех, знаех какво е.
Пазачът запримигва с големите си объркани очи.
— О, това не е човек, не се безпокойте.
Започнах да треперя от гняв и ужас. Стомахът ме присви. Знаех. Знаех.
— Императорът обича неговата мантикора да похапва прясно месо, когато е възможно…
— Кой-е-това?
— Мисля, че е неговото изчадие.
Когато видя как го изгледах, побърза да обясни:
— Вече беше мъртво.
— Махай се от очите ми!
— Но…
— Махай се, преди да съм те разкъсала на парчета! — изкрещях аз и пазачът побягна назад.
Притиснах се към силовото поле, разтърсена от ужаса, който виждах пред себе си, а мантикората забеляза, че я наблюдавам, и ме погледна заплашително. Исках да премина през силовото поле и да я направя на пихтия, но знаех, че това страховито създание може лесно да ме убие. Зрението ми беше замъглено от спомена за последните мигове от живота на Вражда, съпротивата, която беше оказала, великолепното ѝ последно нападение, преди оръжието на Тирус да я разкъса. Вражда, която ценеше състраданието. Която беше дошла от кошарите също като мен.
Беше умряла заради Рандевалд фон Домитриан. До последния си дъх, до последното потрепване на мускулите беше защитавала господаря си срещу враговете му, а за награда той беше нахранил с трупа ѝ мантикората си.
Прясно месо.
Прииска ми се да изкрещя. Викът се надигна в гърлото ми. Беше вик, породен от заслепяващия гняв от съдбата, отредила ми толкова малко. Гневът, че всичко, което чувствах, и всичко, което представлявах, беше само един придатък към едно истинско човешко същество, защото аз бях повече от това. Тя също беше повече от това. Ние бяхме повече от това.
Много дълго бях приемала за даденост, че не съм истински човек, и никога не бих поставила това под съмнение, ако не беше болката, която чувствах сега. Как би могло едно същество, което не беше човешко, да изпитва такава силна болка, каквато изпитвах аз, откакто Сидония… откакто Сидония… откакто тя…
Свлякох се на земята, а от устните ми се отрониха някакви сухи, давещи ме звуци, толкова близки до сълзи, колкото никога преди това не бях изпитвала… Защото онзи, който беше наредил на първата машина да създаде едно изчадие, той ѝ беше казал също да не ни дава слъзни канали. Бяха решили да ме направят по-малко човек от тях, но въпреки това не ми бяха отнели способността да чувствам мъка, а само способността да я изразявам.