Усетих гъделичкане по пръстите, опрени в силовото поле. Докато наблюдавах мантикората да разкъсва останките на Вражда, ми се прииска да можех да премина през него и да убия този звяр, защото това нямаше да се случи с мен. Аз нямаше просто да изчезна в пространството, като че ли изобщо не съм съществувала. Нямаше да приема, че съм нещо по-малко от тези хора, само защото са ме проектирали такава.
Почувствах, че мога да се ядосвам и да изпитвам болка и те не могат да ми отнемат това. Сидония беше мъртва и аз никога нямаше да го превъзмогна, но това нямаше да е краят ми, не, не. Не, щях да се изправя и да съществувам като изчадието Немезида и напук на тях щях сама да определя съдбата си.
Щях да бъда изчадие, което да създаде ново бъдеще. Не само за мен, но и за всички истински хора. По този начин щях да постигна най-истинското си отмъщение: щях да направя така, че животът ми да означава нещо.
Когато се върнах на Александрия, Тирус отново ме посрещна горе, над библиотеката си. Синьото небе беше под краката му и слънцата го огряваха, като хвърляха огромни сенки върху тавана отгоре, а после сянката ми се сля с неговата и под ъгъла, под който бяхме застанали, се проточихме по-високи, по-дълги, докато станахме едно цяло петно, една сила над тази Вселена.
— Промени ли си решението? — попита той и хвана ръцете ми.
Не паднах на колене, нито опрях ръцете му до бузите си. Наруших всякакъв протокол и го погледнах право в очите.
— Аз няма да бъда твоето изчадие. Но ще бъда твоята императрица.
24.
Първото ми участие в заседание на Сената беше сутринта преди голямото тържество. За разлика от Сидония не ме бяха обучавали за тази задача през целия ми живот, затова единственият човек, с когото можех да се посъветвам, беше Тирус Домитриан. Изпратих един прислужник с тайно съобщение, в което го помолих да ми каже какво се очаква от мен.
Отговорът му пристигна бързо:
— Седни където поискаш във втория кръг около центъра.
— Отдели повече от петнайсет минути за пряко общуване, но по-малко от трийсет.
— Не е нужно да изразяваш мнение.
— Изчакай да видиш как иска чичо ми да гласуваш и гласувай така, както той иска. На този етап това е най-важното.
— Няма от какво да се страхуваш.
Смачках на прах дискретното съобщение, малко обидена от последната точка.
По-малкият Форум беше внушително помещение. Малко сенатори присъстваха лично. Повечето изпращаха съветници на галактическите форуми. Когато трябваше да произнесат речи, се явяваха чрез аватари. Но за онези от нас, които сега бяхме затворници в Хризантемиума, присъствието беше задължително.
Затова сега седях в пълно мълчание, докато в по-малкия Форум се произнасяха речите. Отнасяха се най-вече за неща, които не ме интересуваха: земеделие, цените на стоките, договорите за галактическия транспорт…
После дойде ред на главния въпрос: резолюция, отнасяща се до принудителното отстраняване на вицекрале от всяка колония с Излишни, която извършва реформа в образованието без съгласието на императора. Беше насочена срещу места като Лумина, родната планета на Невени, и срещу хора като покойната ѝ майка.
Знаех точно как искаше императорът да гласувам. Гласувах за приемането на резолюцията, както всеки друг сенатор. Сега изглеждаше, че всички сме ревностни хелионисти. Никой от новите сенатори не смееше да рискува да сподели съдбата на своите предшественици. Гласуването беше единодушно.
Когато сенаторите се изнизаха във фоайето, където ги чакаха видни мъже и жени от цялата империя, които бяха богати, но нямаха официални постове, забелязах, че неочакваната поява на един посетител предизвика раздвижване около входа.
Беше Тирус.
При това изненадващо присъствие на Негово Височество около мен хората започнаха да шушукат и мърморят. Усетих много очи да гледат ту него, ту мен, защото новината, че стават някои странни работи между наследника на империята и новия сенатор Фон Империан, бързо се беше разпространила.
Сега щяхме да покажем точно какви бяха тези работи. Той се приближи към мен и взе ръцете ми.
— Любима, ще ми позволиш ли да изпратя прислужници, които да ти помогнат при обличането за бала тази вечер?
Усетих как всички очи бяха насочени към нас.
— За мен ще бъде чест, Ваше Височество.
Тирус допря ръцете ми до бузите си, без да сваля поглед от мен, и притисна студените си устни върху пулса в китката ми.