— Негово Височество ме срещна, когато се намирах в това състояние и ме отведе на Александрия. Забавляваше ме с онези антики, наречени книги, и едното доведе до другото.
После, за да подсиля разказа си, се усмихнах на Тирус, като се надявах никой да не забележи студените ми, празни очи. Той също ми се усмихна.
— Да, разбира се — рече Сигна, — библиотеката те е спечелила. Само звездите знаят защо Тирус държи тези книги, но в такъв случай ти очевидно си наследила любовта на баща си към знанието.
Тези думи бяха опасни. Тя се опитваше да ме накара да направя грешка.
— Не, учението не ме привлича особено, Ваше Височество — побързах да отрека. — Книгите бяха просто… много красиви.
— Е, да, но съдържанието им може да се окаже много опасно. — Тя отпи от виното си. — Това желание за учене… Не го разбирам. Ако ме питаш, учението е абсурдно пилеене на време, особено след като човек може да се консултира с компютъра. Трябва много да внимаваш, сенатор Фон Империан. Сигурно няма да искаш да се подведеш по същите странни философии като баща си.
Стиснах юмрук под масата.
— Не, Ваше Височество, няма.
— Това, което ме изненадва — продължи Сигна, — е, че внукът ми се е увлякъл по една Империан. Нямах представа, че е имал такива склонности. Мислех, че събира онези книги само от ексцентричност, а не от интелектуално любопитство.
Това беше опасно подмятане, но Тирус се справи добре. Засмя се, а после се облегна назад и се загледа в тавана.
— Бабо, нямам желание да чета онези книги. Просто си мислех, че те може да съдържат отговорите на въпросите защо съм толкова издигнат над обикновените хора. Защо всички ме наблюдават, без да бъдат заслепени от ярката светлина на моята възвишена природа. Защо имам достъп до божествената мъдрост на Космоса, а другите не могат да чуват същите гласове, които аз чувам? Какво прави мен, недостойния, толкова извисен над обикновените хора?
Той приближи ръката ми до устата си, като продължаваше да не сваля очи от баба си. Устните му бяха стряскащо топли върху кожата ми.
— Но ето че Сидония фон Империан ми даде отговорите.
Сигна вдигна тънките вежди на изкуствено подмладеното си лице.
— О, така ли?
— Ами да. Тя твърди, че всъщност аз не съм изражение на Живия Космос чрез скромната си човешка форма, а продукт на космическото съзидание като всеки друг човек.
— Много пъти съм ти казвала това — рече рязко Високопочитаемата Сигна.
— Но, бабо, това звучи много по-убедително чрез сладкия ѝ глас. — Той протегна ръка и погали с палец долната ми устна. — Не съм ли ти го казвал, скъпа?
Нужно ли беше да ме докосва по този начин? Но когато срещнах погледа му, разбрах, че всъщност той само изпълнява плана си: показваше ме като благотворно влияние за лудостта си. За момент Сигна го зяпна, изненадана, с чашата в ръка, но после се съвзе и отпи малко.
— Тирус, ти направо ме изумяваш.
Тогава разбрах, че му е повярвала.
Разбира се, че ще му повярва. Тя беше вярвала в престорената му лудост толкова години. Защо да не повярва, че това е нова насока на тази лудост?
Светлинната над нас се промени и оцвети в златисто фината дърворезба на стената. Влезе Риск. После се появи императорът, ескортиран от ботчета по сигурността, а зад него вървеше другото изчадие, Мъка.
Забелязах, че императорът носеше броня, покриваща цялото му тяло.
— Сине мой, целуни ме.
Сигна повдигна острата си брадичка.
Усмивката на императора беше твърда като гранит. Явно се дразнеше, че има върховната власт, а продължава да получава нареждания от майка си. Но от приличие се наведе да целуне гладката ѝ буза.
— Колко се радвам, че сме се събрали всички тук — рече той, като се изправи. Плъзна изпитателен поглед по мен и се усмихна дяволито. — Трябва да похваля вкуса ти, племеннико. Сенатор Фон Империан е прекрасна.
Докато се приготвях за вечерята, се бях подвоумила дали да не се върна към естествения си цвят, особено откакто бях видяла трупа на Вражда в клетката на мантикората. Докато работех за неговото унищожение, отмъстителната, гневната част у мен продължаваше да иска да натрапя в лицето на императора приликата си с изчадието, с което се беше разделил с такава лекота.
Не го направих от страх, че такава прилика би накарала неговите изчадия да се замислят дали не се дължи на една и съща ДНК основа. Вместо това бях избрала тъмночервена коса и млечнобяла кожа, за да подхожда повече на естествения червеникав цвят на косата на Тирус. Сега приличахме на двойка, която си подхожда.