За него това щеше да е добър урок за истинската ми същност.
— Искаш ли да те ступам още сега?
Тирус се засмя.
— Нека да е след службата. По-добре ще е да не излиза така, като че ли Сидония Империан ме е набила, за да ме накара да се отнасям с уважение към Живия Космос.
Думите му ми подсказаха една идея.
— Ваше Височество, Дония е… — почувствах болка в гърдите. Потиснах обзелото ме чувство и продължих: — Сидония беше много набожна. Да, тя споделяше интереса на баща си към науката, но редовно присъстваше на службите.
Той повдигна вежди.
— Да, чувал съм, че била такава.
— Тогава защо да не използваме това? Ти предложи да се преструвам пред обществеността, че ти влияя положително, защо да не е по този начин? Можеш да се харесаш на луминарите с това, че не си вярващ, но пък ще се харесаш на Високопочитаемите, ако под мое влияние започнеш да присъстваш на службите. Високопочитаемите ще ти простят, че си бил богохулник, ако покажеш, че си готов да станеш ревностен хелионист под нечие влияние.
— Много хитро — рече Тирус и ми се усмихна. — Ще излезе така, сякаш си ме убедила, въпреки липсата на интерес от моя страна, да присъствам на службите. От служителите на Домитриан на този кораб новината ще стигне до ушите на онези в Хризантемиума… Още едно доказателство за благотворното влияние на Сидония фон Империан върху лудия.
Така и направихме.
На един не особено населен кораб службите в хелиосферата бяха нещо странно. Най-високопоставената личност винаги стоеше в центъра най-близо до свещеника, а онези с по-нисък ранг се нареждаха около тях. Това принуждаваше Тирус да стои сам във вътрешния кръг, а аз да бъда в следващия и Невени в по-следващия. В още по-следващите външни кръгове бяха служителите, наемниците и накрая прислужниците.
Няколко пъти по време на службата Тирус запристъпва от крак на крак, сякаш готов да си тръгне. Тогава аз влизах в ролята си, нарушавах протокола, пристъпвах напред и слагах ръка на рамото му, за да му „напомня“ най-демонстративно за желанието ми да продължи да стои на мястото си.
Той отвръщаше на това мъчение, като ми се усмихваше през рамо, показвайки пред всички колко много уважава новата си любима. Чувствах впитите в нас погледи на хората наоколо, които мълчаливо съчиняваха докладите си до онези в Хризантемиума, които ги бяха подкупили. Сигурно имаше много хора, готови да платят и за най-малката информация, свързана с пътуването на престолонаследника.
От своя страна Невени стоеше мълчалива и неподвижна, загледана в безкрайния мрак на космоса.
След службата се приближих до нея. Когато тя навлезе в коридора и се отправи към стаята си, ѝ рекох:
— Ще дойдеш ли да вечеряш с мен?
Не бяхме разговаряли, откакто ѝ казах за връзката си с Тирус, и това ме безпокоеше повече, отколкото исках да призная.
Невени се обърна, но не срещна погледа ми.
— Не съм гладна.
Опитах се да продължа разговора:
— Поне радваш ли се, че се връщаш у дома?
— Ти ли се намеси заради мен, Сидония?
— Казах на Тирус, че можеш да помогнеш. Можеш да успокоиш броженията.
Невени горчиво се засмя.
— Значи тази работа се пада на мен. И как да го сторя? Моите хора познават империята, а хелионистите пречат на прогреса. Империята взема повече от Лумина под формата на данъци, отколкото Лумина получава от империята. Всъщност какво изобщо прави империята за нас? Дава ни сигурност? Срещу какво? Империята е най-сериозната ни стратегическа заплаха! Империята с нейните упадъчни Високопочитаеми, с нейните остарели кораби, разпространяващи навсякъде лошо пространство!
Огледах се, за да се уверя, че никой не подслушва този опасен разговор.
— На всичкото отгоре императорът прибави още една обида, като уби майка ми, жената, която луминарите избраха за свой водач. — Гласът на Невени потрепери. — Нищо чудно, че има брожения. Хората ми са обезправени, лишени са от всякаква възможност за избор. А от мен се иска да им кажа, че никое от оплакванията им няма значение?
— Не знам какво трябва да им кажеш — изрекох бавно. — Но знам, че ти си единствената, която може да оправи нещата. Императорът е безпощаден, Невени. Той по-скоро ще унищожи планетата, отколкото да позволи тя да напусне империята.
— Той ще се опита. — Забелязах странен блясък в очите ѝ. — Дори и ако помогна на императора, нищо няма да му попречи след това да ме извика обратно в Хризантемиума и пак да ме убие. Нищо няма да го спре да унищожи планетата ми по-късно, когато вече няма да сме нащрек. Сега сме в силна позиция. Ако напуснем, ще напуснат и други планети. Те ще се бият заедно с нас. Нямам особена причина да помагам на любимия ти Тирус. Всъщност ще ти кажа нещо много лично. — Тя се наведе към мен с предизвикателно изражение на лицето. — Не вярвам в хелионистката вяра. Смятам я за глупост.