Погледнах уплашена назад към хелиосферата, за да се уверя, че никой от фамилията Домитриан не ни е чул.
— Не вярвам, че космосът е някаква божествена, жива същност, която преднамерено ни е създала — рече рязко Невени. — Мисля, че пространството е една празнота, космосът е мъртва материя, а Бог ни е създал. Той е създал и космоса. Майка ми ме е научила да вярвам в това. — Лицето ѝ посърна. — Не се вслушвах често в думите ѝ и ако можех да върна времето…
Гласът ѝ секна и тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.
— Сидония, каквото и да сме правили в Хризантемиума, на каквито и събития да сме присъствали, каквито и хубави дрехи да сме носили и колкото пари да си ми дала, аз не съм Високопочитаема. Не съм като теб. Не съм родена и отгледана в космическото пространство, нито се ползвам с благоволението на императора. Аз съм една от тях. Аз съм една от Излишните. — Тя изръмжа думата.
Едва тогава разбрах, че тази дума, която бях чувала безброй пъти и повтаряла, без да се замислям, бе обида. Излишни. Тя намекваше, че огромното мнозинство от човешките същества са безполезни и без значение.
— Знам, че никога няма да повярваш — казах ѝ тихо, — но не ме интересува, че си еретичка. Изобщо не ме е грижа за тези неща.
Очевидно това не беше отговорът, който търсеше.
— Преди две седмици — рече Невени и горчиво се усмихна — бих се радвала много да чуя това. Бих се почувствала така, сякаш съм приета от Високопочитаемите. Като че ли съм една от тях. Беше време, когато исках да бъда. Бях много ядосана на майка си… — Гласът ѝ отново секна и тя изкриви устни. После продължи: — Чудех се защо се е опълчила срещу сенатор Фон Пасус? Сега обаче знам. Сега я виждам такава, каквато е била, Сидония: героиня. Ще бъда дъщерята, каквато трябваше да бъда, докато тя бе жива.
Невени си тръгна, без да каже нищо повече.
Наблюдавах я как се отдалечава и усетих да ме обхваща тревожно чувство. Изобщо не ми беше минавало през ума, че Невени може да откаже да ни помогне. Вече не бях сигурна, че мога да разчитам на нея. Беше прекалено гневна, прекалено наскърбена, за да бъде предвидим играч в тази сложна игра.
30.
Наближихме Лумина и намалихме скоростта, за да преминем внимателно покрай едно лошо пространство, оформило се преди няколко години при разцепването на космически кораб. Тирус се отправи към най-големия прозорец на Александрия, за да го види със собствените си очи.
Присъединих се към него от любопитство към явлението, което изпълваше хората с такъв ужас.
Гледката ме изненада. Лошото пространство приличаше на светла лента на фона на огромния звезден пейзаж. Колкото и да се опитвах да си казвам, че наблюдавам нещо опасно, то ми приличаше само на лента от блестяща енергия както при голямо слънчево избухване на радиация. Споделих с Тирус.
— О, видът му заблуждава — отвърна той. — Тази светлина? Тя не идва от лошото пространство. Това са водородни газове на звезди, разкъсани от него. Светлината е била привлечена в разкъсванията, може да се каже, че е била всмукана. Виждаме смъртта на слънчеви системи, Немезида. Именно това плаши луминарите. Те се намират на три светлинни години от тук. Използваме едни и същи двигатели в продължение на хиляди години и сега дори сме забравили как работят. Това тук е крайният резултат от нашето невежество: проблем, който не можем да разрешим.
Отново се загледах в мъртвите звезди, буквално отворили дълбока рана в пространството, чиста светлина с бледочервени ръбове. Сега като че ли виждах нещо ужасно в нея. Разбирах, че пред себе си наблюдавам самото забвение, което грозеше човечеството.
— Като си помисля само колко време и мисъл сме пропилели за усъвършенстване на разни химически вещества за удоволствие и за преклонение пред звездите — рече Тирус. — Това тук се случва все по-често, а ние просто не му обръщаме внимание. Много от Високопочитаемите няма да му обръщат внимание, докато вече няма да има къде да избягат, няма да има пространство, свободно от това зловещо явление.
Почувствах нотка на горчивина в гласа му.
— До известна степен ние си го заслужаваме… Но всички, които ще страдат заради нашите действия, не го заслужават. Ако мога да спра това, трябва да го направя.
Той се извърна от прозореца и аз забелязах как вената на челото му потрепва.