— Видях достатъчно. Не мога да гледам повече. Искаш ли пак да се преборим?
Издръжливостта му ме изуми.
— Успя ли да се възстановиш от последния път?
— Ще ми е приятно да се поразсея.
Първия път, когато Тирус и аз застанахме един срещу друг, държах ръцете си зад гърба. Бързо стана ясно, че за него щеше да е по-добре, ако вместо това се бях изправила срещу него с вързани крака.
За обикновен човек той се движеше доста бързо. Бях впечатлена от силата на ударите му и изпитвах сигурност, че ако не бях достатъчно бърза да избегна всичките, той може да ме повали.
Но после му нанесох ритник с широк замах в гърдите и чух как костите му изпращяха.
Тирус прелетя през стаята и се удари с грозен трясък в стената. Остана да лежи там в продължение на няколко секунди, като се мъчеше да си поеме дъх и притискаше ребрата си, преди медицинските ботчета да реагират на жизнените му показатели и да се скупчат около него.
От изненада останах като закована на мястото си. Ботчетата обаче ме извадиха от вцепенението.
— Ваше Височество?
Втурнах се към него и надникнах между тях.
Знаех си, че ще стане така. Знаех си! Защо се бях съгласила на тази идиотщина?
Когато те успяха да накарат белите му дробове да заработят отново и да закрепят достатъчно ребрата му, за да може да говори, Тирус се наведе на една страна, за да изплюе кръв, а после седна и ме изгледа, като избърса устата си с опакото на ръката.
— Ти си изключителна.
— Какво? — прошепнах изумена. Бях чакала уплашена реакцията му, но в гласа му имаше само възхищение.
Изплю още кръв.
— Разбирам грубата сила и бързината, но къде си научила тази техника?
Примигнах. Обикновено не обичах да ми задават въпроси за обучението ми във фермата, но тъй като за малко не го убих, се почувствах длъжна да му отговоря.
— Когато се обучавах, имах на разположение визуални помагала.
— Какво означава това?
Той се надигна, примигвайки, а ботчетата продължаваха да пълзят по него като някакви големи насекоми и да оправят и другите наранявания, които беше получил след полета си през стаята.
— В кошарите прожектираха холограми — рекох колебливо, защото ми беше трудно да изразя с думи онези добре забравени спомени. — Това бяха образи на хора, демонстриращи бойни умения. Аз ги гледах. И без това нямаше какво друго да правя. Забелязах, че когато им подражавам, ме награждаваха.
— Награждаваха… Как?
Тирус седна на пети, за да даде възможност на ботчетата да продължат работата си, и ме погледна с нескрито любопитство. Наследникът на императора, когото за малко не убих, искаше да чуе за мен.
— С по-добра храна — казах смутена. Защо го интересуваше моята история? — Намаляваха шума.
— Намаляваха шума?
Кимнах.
— Едно неприятно бръмчене. Отслабваше за известно време, ако направех нещо, което да се хареса на стопанина на кошарите.
— Това е ужасно.
— Да. Така беше. Но действаше — признах тихо.
Тирус се намръщи.
— Доколкото ми е известно, изчадията имат изключителната способност да повтарят движения, които са наблюдавали, но нямах представа, че подобно обучение е било принудително.
— Това действаше — повторих и му протегнах ръка. Тирус я хвана и се изправи.
— Пак? — попита той.
Погледнах го изумена.
— Сега? След като за малко…
— Чувствам се доста по-добре — рече той. — Вече знам какво можеш да направиш и съм подготвен. Да го направим пак.
Нищо ли не беше научил от това, че се беше отървал на косъм? Може би наистина не е с всичкия си. За щастие, аз бях.
— Не.
— Немезида, настоявам.
Този упорит поглед започваше да ми става много познат.
— Не и ако не носите предпазна броня. — Преди беше отказал да я сложи.
— Много добре.
— И няма да ви ритам — добавих аз.
— С това няма да се съглася. Трябва да се науча да поемам удари.
Той избърса с палец засъхналата кръв на челото си.
— Научих много от тази схватка. Никога не съм имал спаринг-партньор, готов да рискува да ме нарани. Ще приветствам и най-лошото, което можеш да направиш.
Луд човек.
— По-добре ще е да не правите това, Ваше Височество, или накрая ще сте мъртъв.
Аз обаче не можах да се съпротивлявам дълго на настоятелността и убедеността на Тирус. Накрая се съгласих на още един рунд. Този път, въпреки подканванията му, не го ритнах и му позволих на няколко пъти да ме удари, само за да преценя силата му. Беше значителна. Един удар дори ми изкара въздуха, преди инстинктивно да замахна и да му строша ръката.
Тирус остана с каменно лице и се опита да скрие болката, докато медицинските ботчета отново го наобиколиха, за да се погрижат за счупената му ръка, за изкълченото рамо, спуканото ребро, счупения нос и подутите устни. Наблюдавах това, стиснала зъби от яд.