— Сега доволен ли сте? — попитах.
Тирус се засмя, едва поемайки си дъх.
— Успях ли изобщо да те нараня?
— Кокалчетата на пръстите ме болят от ударите.
Той се ухили, невероятно доволен от цялата работа. Най-накрая ботчетата се оттеглиха и Тирус провери състоянието на оправената си ръка.
— Добре — рече, примигвайки той, — какво ще кажеш за още един рунд?
— Не! — Започнах трескаво да мисля. — Аз съм… уморена.
Очите му светнаха.
— Естествено. Убеден съм, че не се опитваш да пощадиш егото ми, защото виждаш, че съм останал без сили. Не е нужно, Немезида, въпреки че ти благодаря за жеста.
Застанах на колене, загледана в този странен млад мъж. Как е възможно да съм единствената, която знае какъв е той наистина? Умен, прозорлив, невероятно упорит, готов да понесе удар след удар с надеждата, че това ще го направи по-силен, въпреки че нямаше кой да оцени куража му.
Любопитството е странно нещо. Не го бях изпитвала често. Не престана да ме човърка отвътре, докато накрая трябваше да попитам:
— Но защо, Ваше Височество? Защо ви трябва да се учите от схватките с мен? По-скоро би трябвало да се опасявате от отрови или ножове в гърба. Силата и мускулите няма да ви предпазят от тях.
Тирус опря главата си в стената, замислен над отговора. Бледата светлина, която струеше отгоре, освети луничките по лицето му. В момента изглеждаше много млад, по-млад дори от неговите деветнадесет години.
— Атаките могат да дойдат под всякаква форма и ако умра, искам да е след като съм оказал максимална съпротива, защитавайки се с всички сили, а не защото съм бил безпомощен.
Той стисна устни и погледът му стана далечен и замислен.
— Майка ми умря, когато бях на осем години. Сигурен съм, че знаеш историята.
— Не — отвърнах. — Сидония изучаваше историята, не аз.
Тирус ме погледна. Тъжният израз на лицето му ме накара да съжалявам за невежеството си, прииска ми се да му бях спестила мъчителния спомен.
— Майка ми не загина от нож в гърба или от отрова — каза той. — Тя беше много благоразумна, много предпазлива, много внимателна. Бяхме на гости на един вицекрал, но баба му беше платила. Във вилата ни нахлуха много хора. Наемници. Не можах да направя нищо.
Горчивата извивка на устните му ме озадачи.
— Разбира се, че не си могъл — отвърнах. — Бил си само на осем години.
— Е, да — рече той. След кратко мълчание сви рамене и продължи: — Те я заклаха, а аз се скрих. — Погледна свития си юмрук. — Оттогава непрекъснато се крия, само че по различен начин. Сигурно ме мислиш за страхливец.
— Не — отвърнах изненадана.
Тирус обаче не ме погледна.
Протегнах ръка да го докосна, но това импулсивно желание ме смути и се отказах.
— За мен е очевидно — продължих аз, — че сте направили точно това, което е нужно, за да останете жив. Просто не мога да разбера защо фамилията ви е толкова…
— Ужасна?
— Многобройна. Защо баба ви е имала толкова много деца, след като е замислила да води война срещу всички, за да остане един наследник? Матриаршата Империан казваше, че модерните имперски фамилии ограничават броя на децата си, за да избегнат този проблем.
Тирус въздъхна.
— За това е бил виновен дядо ми. Той е живял малко, бил е само на деветдесет и три, когато починал, но настоявал да има колкото може повече деца. Предполагам, че е било някаква изкривена форма на мъжка гордост. Баба ми се е съгласила да роди само едно дете. Това е бил Рандевалд. И дядо ми взел яйцеклетки от нея, за да създаде нови деца без нейно съгласие. Единственото ограничение било, че настоявал раждането да става по естествен път, като се използват човешки утроби, а не инкубатори. За щастие. Иначе можеше да има още стотици наследници на Домитриан за ликвидиране. Веднага щом с напредъка на възрастта влиянието му започнало да отслабва, баба се заела да премахне всички, които можело да оспорват претенциите на Рандевалд за трона.
— Но императорът ѝ няма доверие. Забелязах го. Тя го е поставила на трона, а той се бои от нея.
Тирус успя да се усмихне, когато последното ботче приключи работата си по една голяма порезна рана на гърдите му.
— След като си наблюдавал как един скорпион ужилва смъртоносно десетки хора пред очите ти, е трудно да го приемеш за свой съюзник. Без да искаш, си мислиш, че следващия път може да ужили и теб. Това е една от причините Рандевалд да не се ожени и да няма свои деца. Страхува се, че баба ще бъде по-благосклонна към тях, отколкото към него, и тогава на него може да му се случи същото, както на останалите членове на фамилията.