— Тава е и причината за благосклонното отношение на императора към вас.
Тирус кимна.
— Баба ме презира. Аз оцелях от чистките ѝ достатъчно дълго, за да спечеля доверието на чичо си, и благодарение на своята лудост да се ползвам с протекцията му. Тя не се осмелява да ме нападне, поне не в момента. Освен ако не допусна някаква грешка и не покажа по някакъв начин, че мога да бъда заплаха за чичо. Тогава той може да ѝ позволи да се разправи с мен. Засега е привързан към мен, защото съм неговата защита срещу нея.
Наблюдавах го изумена. Явно имам късмет, че не съм обременена от семейство. Най-близките, които имах от гледна точка на ДНК връзката ни, бяха изчадия като мен.
— Сега разбираш ли защо искам да се бия с теб, Немезида? — попита Тирус. — Щом си толкова страхотна в боя, аз съм готов за всяко предизвикателство от твоя страна. В крайна сметка, да се уча от най-опасните, само ще ме направи по-силен.
Думите му разпалиха странен пламък в гърдите ми. Никой освен Дония не беше оценявал това, което мога да му покажа и което може да научи от мен. Гледаха само как им служа.
— Ще направя всичко, на което съм способна — обещах му аз.
Що се отнася до останалата част от пътуването през хиперпространството, дните ми минаваха почти по един и същ начин. Служби в хелиосферата и вечеря с Невени, когато беше в настроение за компания, но това се случваше рядко. Тренировка със Смъртоносното, която се състоеше в бягане из кораба, за да може кучето да изразходва излишната си енергия. После среща с Тирус и двубой вечер.
Винаги си налагах някакви ограничения. Понякога използвах ластици, за да огранича обхвата на движенията си. Настоявах Тирус да носи броня. Понякога му давах оръжие и заставах срещу него с голи ръце. С течение на времето му бяха необходими все по-малко предимства.
Не че силата му можеше да се сравнява с моята. Това съвсем не беше така. Но започна да схваща как се движа, как пристъпвам към битка и ме очакваше, готов да реагира. Един ден, когато решихме да облечем екзокостюми, за да увеличим силата си много повече от тази на обикновените хора и силите ни бяха почти изравнени, той ме победи.
Озовах се притисната до земята. Една ръка, облечена в метал, натискаше моята, крака, обвити в метал, бяха приклещили моите, а Тирус се бе надвесил над мен от твърде далеч, за да мога да го ударя с глава.
Прецених внимателно положението си и бях принудена да призная:
— Предавам се.
— Предаваш ли се? Наистина ли? — Той се вгледа задъхан в мен.
— Вие ме победихте, Ваше Височество.
— Бре, бре… Представи си само. — Пусна ме и се изправи на крака.
Този път той протегна ръка към мен и ми помогна да стана.
— Немезида, когато сме насаме, ме наричай Тирус.
— Тирус — повторих, запъвайки се от смущение.
— Точно така. — Продължи да се усмихва доволен, докато ме наблюдаваше. — Разбира се, без екзокостюма никога нямаше да спечеля.
— Разбира се, че нямаше.
— Немезида — рече със сериозен вид Тирус, — благодаря ти.
Сега беше мой ред да се усмихна. По време на пътуването той упражняваше бойните си умения и сам. Не бях сигурна, че го бях научила на толкова много неща, както сам предполагаше. Но независимо от това явният респект, с който се отнасяше към мен, ме изпълваше със задоволство. Беше особено приятно да се чувстваш компетентен и важен, да се чувстваш нужен.
Наведох глава и казах:
— Винаги на твое разположение… Тирус.
Онази нощ, когато се върнах в стаята си и огледах охлузванията по кожата си, се сетих, че няколко часа не бях мислила за Дония. Не бях изпитала онази необходимост да крещя и да се затварям в себе си с дни.
И това не беше само заради предстоящото отмъщение, с което се утешавах. Не, беше нещо повече от това. Притворих очи и си представих бледата ивица светлина. Лошото пространство. Сега виждах истинската заплаха, която Тирус искаше да бъде избегната. При сегашното развитие човечеството го очакваше нещо, което щеше да го обрече на забвение, беше готово да го погълне, да унищожи всичко.
Можех да участвам за предотвратяването на тази опасност.
Бих могла. Аз, едно изчадие. Същество, създадено да живее и да умре само заради един човек, но ето че животът ми можеше да се отрази на съдбата на трилиони.
Подгънах под себе си голите си колене, зарових глава в тях и прошепнах думи, които никой не можеше да чуе.
— Благодаря ти, Тирус.
Продължавах да обичам Сидония, но предишният ми живот с нея беше избран от други за мен.
Оттук нататък сама щях да избирам. И исках да му помогна да седне на трона и да се справи с една много реална заплаха. Това беше моят нов смисъл, моята нова цел, заради която отново имаше смисъл да живея.