31.
Излязохме от хиперпространството със силно разтърсване и аз се стреснах в съня си, изпълнен с кошмари как матриаршата ми се кара, че съм забравила Сидония. Турбуленцията накара Смъртоносното да се разлае. Станах от леглото да го успокоя, погледнах към прозореца и почувствах как стомахът ме присви.
Планетата Лумина беше голяма, по-голяма от всяко друго тяло, което бях виждала в космическото пространство. Нарочно се вмъкнахме в обсега на гравитацията ѝ. Имаше континенти, кървавочервени океани и издигащи се бели и сиви облаци. Корабът се разтресе при приближаването ни, а после яркопурпурната атмосфера ни погълна.
Не бях усетила как пръстите ми бяха стиснали здраво козината на Смъртоносното, докато то не ме ухапа леко по ръката. Пуснах го. Сърцето ми биеше трескаво. Наложих си да погледна отново към прозореца, където пурпурната атмосфера все повече се сгъстяваше.
В далечината пред очите ми се издигаха големите заснежени върхове на планини, а гравитацията се промени, когато корабът изключи своето гравитационно поле, разчитайки на планетарното притегляне за приземяването ни. Обзе ме стряскащо усещане за лекота. Видях да се издигат някакви сгради и корабът докосна земята. Когато се стовари върху нея, настъпи пълна тишина.
Бяхме на повърхността на Лумина.
Никога досега не бях посещавала планета. Седнах до Смъртоносното, заровила пръсти в козината му. Усетих, че ми се гади. Единственото нещо, което можех да си представя, беше откритото пространство над планетата с неговите космически лъчи и смъртоносни астероиди, без никакви защитни корабни стени или силови полета, които да ги пазят от тези опасности, само една тънка завеса от атмосфера и магнитно поле.
Как можеха хората да живеят на планети с такава нищожна защита?
Всеки ден, прекаран там, означаваше излагане на радиация, на вредна звездна светлина, на смъртоносни микроорганизми. Един астероид с достатъчни размери би могъл да убие всички на тази планета, ако се удареше в нея, стига да е достатъчно голям… И въпреки това Излишните търпяха спокойно това положение. Дори им харесваше.
Вратата се отвори и Тирус влезе.
— Говорих с представители на бунтовниците. Съгласиха се да водим преговори. Ще се настаним в столицата.
— Няма да останем тук, така ли? — попитах рязко и скочих на крака.
— Не, ще ни настанят в комплекса за висши сановници. Това е жест на доверие, Немезида. Но няма да вземем прислужниците. Знаеш какво е мнението на Излишните за тях.
За миг се почувствах като прикована към пода, но Тирус тръгна спокойно по коридора и бях принудена да сложа каишката на Смъртоносното и да го последвам.
Излязохме от преддверието на кораба и аз се загледах в сянката си, все още с неприятното усещане в стомаха, предизвикано от безкрайното открито пространство над нас. Тук атмосферата беше по-лека от нормалното и аз трябваше да стъпвам леко, за да не подскачам. Веднага щом вдишах въздуха на повърхността, се почувствах без дъх. Имаше толкова много непознати миризми, а въздухът бе горещ и влажен като в зинала паст. Полазиха ме тръпки от неприятното усещане, че съм изложена на безброй бактерии, но Невени изскочи почти с танцова стъпка от кораба.
Отпред ни очакваха официални лица и Невени с нетърпение се хвърли в нечии прегръдки.
— Татко!
Той я прегърна сърдечно, а аз спрях непосредствено зад Тирус. За момент около нас като че ли всичко притъмня и видях как една плътна сива маса от водна пара закри слънчевите лъчи.
— Трябва да влезем вътре, преди да е заваляло — каза един от посрещачите и хвърли студен поглед на Тирус.
Застанах нащрек. Погледнах изпитателно едно по едно лицата на официалните посрещачи. Почти в еднаква степен всички изразяваха неприязън, недоверие и дори омраза. На Тирус щеше да му бъде много трудно да убеди тези хора да му се доверят.
Като продължаваше да държи Невени в обятията си, баща ѝ отправи поглед, по-злобен от всички останали, към Тирус — издънката на фамилията, убила жена му.
Тирус със сигурност го забеляза, но като добър актьор продължи най-любезно да се усмихва.
— Трябва да ви кажа, че сенатор Фон Империан не е запозната с планетарния живот и според мен лошото време ще е твърде голямо изпитание за нея през първия ѝ ден.
Кръвта нахлу в бузите ми, когато си дадох сметка колко очевидно е неудобството ми, но когато Тирус, без да ме погледне, хвана ръката ми, си казах, че може би това бе само претекст да сложи край на неловкия момент.