Поех ръката му и му позволих да ме поведе напред.
— Мила, ще те изпратя у дома — обърна се бащата на Невени към нея.
— Мисля, че ще е най-добре изпълняващата длъжността вицекрал Сагнау да остане — обади се Тирус.
Официалните лица го изгледаха с различна степен на презрение.
— Тя не е официално избрана на тази длъжност — възрази някой. — Аристократите могат да поставят децата си на властови позиции, но тук ние имаме закони.
— В момента обаче тя е единственият представител на вашата система, признат от чичо ми — отвърна Тирус. — Той няма да признае никакви преговори без присъствието на госпожица Сагнау.
Думите му бяха посрещнати с недоволни възклицания. Невени пристъпи напред и рече:
— Ще присъствам.
— Невени… — започна баща ѝ.
— Месеци наред живях в Хризантемиума с Високопочитаемите — отвърна му с достойнство Невени. — Затова трябва да чуя какво ще се говори, когато се решава съдбата на моята планета. Татко, моля те, позволи ми да остана.
Някой от официалните лица рече:
— В такъв случай ще започнем веднага, Ваше Височество. Да съпроводим ли вашата любима до стаята ѝ?
Извърнах се рязко към Тирус. Беше ли разумно да ме отделят от него? Нали ме бе взел със себе си, за да го пазя?
Той се замисли за момент, а после като че ли взе решение. Погледна ме и поклати леко глава, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя както те искат.
— Почини си, скъпа.
Заглождиха ме съмнения. Стори ми се, че това беше грешка. Но се обърнах и последвах ескорта си. В последния момент Невени изтича до мен и ме прегърна.
— Благодаря ти, че ме върна у дома, Сидония — прошепна тя в ухото ми. — Надявам се да знаеш, че каквото и да се случи, ценя приятелството ти.
По-късно, когато останах сама в стаята си, фразата, която най-много ме безпокоеше, бе каквото и да се случи.
Тирус не се върна цяла вечер и аз обикалях жилищното крило на комплекса за висши сановници, като се опитвах да не мисля за откритото небе, което се виждаше през прозорците. Вътре се чувствах малко по-добре, но продължавах да съзнавам с пределна яснота колко изпълнен със зарази е планетарният живот и как тялото ми поема космическа радиация във всеки момент, прекаран тук.
Беше ми странно, като се замислех, че всички тези примитивни хора бяха произлезли от място като това. И бяха оцелели.
Смъртоносното се зарази от безпокойството ми и също се изнерви. Вътре нямаше къде да се облекчи, затова по препоръка на един от прислужниците — луминар с гъста коса, който ме гледаше с недоверие и отговаряше само едносрично — аз с нежелание го изведох обратно навън.
Сега небето беше черно, не се виждаха звезди и единствените светлини идваха от далечните сгради и надникващите от време на време иззад облаците луни. Златисти светлини осветяваха една алея, която минаваше през покрита с гъста растителност градина, каквато никога досега не бях виждала. По дърветата пълзеше мъх, който като че ли поглъщаше клоните, а мъртвите листа хрущяха под краката ми. Клоните на растенията бяха преплетени като бойци, вкопчили се в схватка.
В Хризантемиума и в крепостта на Империан имаше много градини, но те бяха изкуствени и внимателно проектирани. Тези тук си растяха сами и само от време на време можеха да се видят симетрично разположени цветя. Всички растения като че ли водеха война помежду си за пространство и слънчева светлина. Цареше пълен хаос. Заради тези неща и влагата във въздуха просто не можех да разбера как хората живееха при такава непредвидимост.
А после върху кожата ми падна една капка.
Смъртоносното наостри уши и изръмжа. Аз замръзнах на мястото си. По кожата ми покапаха още капки и разбрах, че техният източник трябва да бяха онези облаци над нас. Дъжд. Бях чувала за това явление. Градините в крепостта на Империан имаха пръскачки, които симулираха дъжд. После обаче сякаш кранът на чешма се отвори до край, водата потече навсякъде около нас, като че ли идваща от милиони малки фонтани. Неочакваното измокряне ме изненада и аз повлякох Смъртоносното обратно към вилата. В този момент задуха вятър, който запращаше водата в очите ми.
Какво окаяно съществуване. Сутера ну Империан беше права, това беше…
Ослепителен блясък разцепи едно дърво, а после се чу оглушителен гръм.
Експлозия. Нападаха ни! Хвърлих се върху хлъзгавата кал и изпуснах каишката на Смъртоносното. Примигнах срещу дъжда, за да видя ново ослепително проблясване, което като че ли освети цялата нощ, а после последва друг оглушителен гръм. Смъртоносното нададе уплашено вой и побягна.