Сърцето ми подскочи, защото никога не бях виждала такава бъркотия. Можех да се справя с отделен нападател, но тези оръжия бяха по-мощни от всичко, което бях виждала досега. За момент не знаех какво да направя. Въпросите следваха бързо един след друг в главата ми. Кой нападаше? От космоса ли идваше атаката? Или пък от някъде другаде? Що за оръжие беше това? Кой беше обектът на нападението?
Тирус.
Разбира се, че Тирус!
Мисълта за него ме изпълни с паника. Трябваше да го намеря! Скочих на крака. Вятърът ме шибаше в лицето, а дърветата около мен сякаш извиваха от болка, водата плющеше по кожата ми. Единственото нещо, което ми идваше наум, бе, че се бях съгласила да ни разделят и че тези луминари можеха да му сторят нещо при това нападение.
Щях да го защитя по някакъв начин. Щях да му намеря прикритие.
Срещнах го в помещенията на дипломатическия съвет. Погледна ме с изумление, видя зацапаната ми с кал дреха и тревожното ми изражение, а после се спусна напред и ме прегърна.
— Какво има, любима?
— Тирус, пострадал ли си?
Той отстъпи крачка назад.
— Какво ти се е случило?
— Има нападение. — Аз прекарах ръце по тялото му, за да проверя дали не е ранен. Мускулите му се стегнаха при докосването ми. — Веднага трябва да намерим къде да се скрием!
— Какво нападение?
— Отгоре стрелят с оръжия. Не знам какви са. В небето се виждат ярки проблясъци! Слушай! Чуват се и сега! — Свих се, когато поредният трясък разтърси въздуха.
За миг Тирус само ме изгледа, а после започна да се смее.
Какво смешно имаше в това?
— Извинявай, Сидония. — Той хвана лицето ми с ръце. — Забравих, че не си била на планета. — Сниши глас и протегна ръка да оправи кичурите коса по лицето ми. — А и не си ходила на училище, за да ти е ясно какво виждаш. Сигурно много си се уплашила.
Той погледна през рамо официалните лица, с които преговаряше.
— Можем ли да прекъснем за малко? Трябва да покажа нещо на любимата си.
Те се спогледаха също толкова смутени, колкото и аз. Но Тирус запази спокойствие, продължи да настоява и когато се съгласиха да прекъснат преговорите за малко, той постави ръката ми в сгъвката на лакътя си и сложи дланта си отгоре ѝ, като че ли бях нещо крехко, което се нуждае от помощ. Това беше такъв непознат за мен жест, че не знаех как да реагирам. Изведе ме отново навън.
Вървях плътно до него, защото той може и да не се боеше от опасностите, но аз се страхувах. Бях готова да го съборя на земята и да го защитя при най-малкия признак, че увереността му е неоснователна. Оръжията продължаваха да проблясват в небето, но когато му ги посочих, Тирус поклати глава и не се поддаде на усилията ми да го придърпам обратно вътре.
— Това не са оръжия. Имаш ли ми доверие?
Замислих се върху думите му. Вярвах му дотолкова, доколкото изобщо можех да изпитвам доверие към някого. Кимнах в знак на съгласие.
Той ме накара да отидем още по-нататък под дъжда. Докато стояхме така заедно сред проблясъците и гърмежите, посочи към небето.
— Това е от времето! — рече Тирус, опитвайки се да надвика шума. — Намираме се сред буря. Тези проблясъци не са оръжия, а нормални електрически изпразвания, наречени „светкавици“. Това е част от планетарния живот.
— Тези светкавици са нещо нормално, така ли? — Погледнах изумена ослепителните огнени проблясъци. — Чувала съм за дъжда, но тези електрически избухвания? И хората живеят с това? Но… но видях как едно дърво се разцепи на две! Това е опасно!
Духна силен вятър и разбърка косата му, ала Тирус отново се засмя.
— Не отричам, че светкавиците са опасни. Но в тях има и нещо толкова красиво, не мислиш ли?
Усетих, че стискам още по-силно ръката му, докато се опитвам да гледам на проблясъците като него. Да, може би наистина в тях имаше нещо внушително. Осветяваха небесния купол и разкриваха разкъсаните краища на облаците.
— Да — казах накрая и усетих как кожата ми настръхва. Беше красиво. Колко необичайно, колко странно.
Погледнах Тирус и се стреснах. Гледаше мен, а не небето. Косата му беше мокра и полепнала по главата. По брадичката му се стичаше вода, която се разделяше от трапчинката.
Хрумна ми нещо странно: сега, когато се бях научила да гледам на нещата по този начин, можех да виждам красота навсякъде. Дори може би в нечие лице.
Преглътнах и погледнах встрани. Дъждът продължаваше да плющи върху нас, но сега най-големите ми страхове вече бяха преминали. Започнах да си давам сметка за други усещания, роклята ми беше прилепнала плътно по крайниците ми, беше станала тежка, прогизнала от водата. Чувствах кожата на Тирус топла и влажна върху моята. С крайчеца на окото забелязах как устните му потрепнаха и той бързо скри усмивката си.