— Скръбта ми?
Потърках очи, за да се разсъня напълно.
— Ти загуби цялото си семейство. Сега си сама във Вселената и аз не мога да си представя колко мъчително е това. — Тя стисна ръката ми. — Тъкмо затова се опитах да те защитя пред останалите. Те знаят кой беше баща ти и какво се опита да направи. Знаят, че се опита да предаде информация на Излишните. Само поради тази причина се съгласиха да не те изправят пред съда, въпреки че си сенатор от империята.
Скочих на крака толкова бързо, че дори не усетих кога съм решила да стана.
— Какво искаш да кажеш, Невени?
Тя потръпна, стресната от начина, по който се бях надвесила над нея, но се изправи с цялото достойнство, което можа да събере, а в очите ѝ проблесна решителност.
— Лумина напусна империята. Няма да позволим да бъдем разубедени. Вече няма да се подчиняваме на императора. Императорът може и да не е в наши ръце, за да го накажем за неговите престъпления срещу хората ни, но Първият престолонаследник ще бъде чудесен заместител.
— О, не, няма! — изръмжах аз.
— Вече е свършено. — Невени сви рамене. — Заловиха го през нощта. Беше вързан, осъден и скоро ще бъде екзеку…
Аз я ударих.
Невени изпищя, падайки на земята. Преди да успее да се изправи, я сграбчих за косата и я вдигнах.
— Къде?
— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ!
Вратите се разтвориха и вътре нахлуха няколко стражи, които очевидно бяха чакали отвън, подготвени точно за тази възможност. Погледнах ги. Бяха четирима. Не носеха гранати, само палки. Явно бяха преценили, че не се нуждаят от оръжия, за да се справят със Сидония Империан. Точно това беше и грешката им.
— Помощ! — извика Невени.
Аз я отхвърлих настрани и се втурнах напред. Първият протегна ръце да ме хване. Самодоволната му усмивка изчезна, когато го ритнах в лицето. Той отхвръкна назад и се блъсна в стената. Сграбчих следващия, преди да види, че го приближавам. Запратих го през стаята с такава сила, че направи на парчета една стъклена маса. Другите двама се хвърлиха едновременно срещу мен. Сниших се под протегнатите им ръце, а после ги сграбчих за туниките и ударих главите им една в друга.
Когато се насочих към Невени, тя отстъпи назад, пребледняла и с широко отворени очи. Видя какво се беше случило и челюстта ѝ увисна.
— Ти… ти не си човек.
— Не съм — потвърдих аз.
Опасността, от която се бях втурнала да защитя Тирус предишната нощ, се беше появила днес.
— Къде отведоха Тирус?
Невени, разбира се, се опита да възрази. Преговорите ни обаче бяха кратки. Ясно ѝ дадох да разбере, че ако се опита да ми избяга, ще ѝ строша врата. Победена, тя ме поведе през коридорите, като от време на време ме поглеждаше разплакана.
— Не разбирам. Какво си ти?
Нямаше смисъл да я лъжа.
— Аз бях изчадието на Сидония Империан.
— И… изчадие? Като Вражда? — Невени се опули срещу мен. — Това е невъзможно.
— Очевидно не е. Заблудих те.
— Как може да си жива?
— Сидония Империан ме спаси от голямата чистка. След това дойдох в Хризантемиума вместо нея. — После с горчивина в гласа добавих: — За да я предпазя.
— Не разбирам! Защо помагаш на Тирус Домитриан? Ако това, което казваш, е вярно, ти повече от всеки друг имаш причина да искаш смъртта на фамилията Домитриан!
— Така е. Но не и на Тирус.
Защото той също ми беше приятел, приятел, който разчита на мен. Страхувах се за безопасността му, както никога преди не съм се страхувала. Не можах да предотвратя смъртта на Сидония, но сега съдбата на Тирус беше в ръцете ми.
Излязохме тичешком на улицата пред комплекса.
— Твърде късно е — рече задъхана Невени. — Те произнесоха присъдата тук. Сигурно вече са го отвели да го екзекутират.
— Къде?
— В Пристройката на централния площад.
Вдигнах ръка.
— Къде е това?
— Пак ли ще ме удариш?
— Ако трябва.
Невени изплю кръв. Преди малко я бях ударила леко с опакото на ръката.
— На шестдесет пресечки от тук. — Тя посочи с глава надолу по улицата.
— Ако ме лъжеш…
— Защо да го правя. Ти така и така няма да можеш да стигнеш там навреме.
— Невени. — Вгледах се в нея, като продължавах трескаво да мисля. — Аз също ценях приятелството ти. Съжалявам. — После я ударих толкова бързо, че тя дори нямаше време да се уплаши. Пренесох безжизненото ѝ тяло встрани.
Обърнах се и се втурнах по улицата по посока на площада. Бягах възможно най-бързо, макар да знаех, че не е достатъчно. Разбирах, че веднага щом дойде в съзнание, тя ще изпрати хората си след мен.
Трябваше да я убия. По-добре да я бях убила.
Край мен фучаха коли на въздушна възглавница. Когато на третия път една за малко не ме блъсна, ми хрумна идея. Покатерих се по пожарната стълба на една сграда, а после се хвърлих върху една кола, която минаваше покрай мен. Вкопчих се в цепнатините на шасито, за да не бъда отхвърлена от силната въздушна струя. Отвътре ме гледаха уплашени очи. Замахнах с крак и нанесох силен ритник. При първия удар кракът ми отскочи от стъклото. Но при втория то изпращя. Трети ритник и аз успях да се провра. Онези вътре се развикаха и се дръпнаха уплашени от мен.