Седнахме един до друг край прозореца, когато Александрия се издигна над повърхността на планетата. Взирах се надолу и с изумление си мислех, че Тирус Домитриан наистина разреши ситуацията. Поне що се отнася до императора. Планетата Лумина се беше разбунтувала, а той бе дошъл тук и ги беше убедил да останат част от империята. Императорът не знаеше как го е направил, не знаеше какво точно беше казал, до какви машинации бе прибягнал и никога нямаше да узнае. Щеше да изглежда като доказателство за политическата гениалност на Тирус.
Преди да си тръгнем, Невени дойде да ме види. Внимаваше да стои на разстояние от мен. После рече:
— Трябва да знаеш, че повечето хора — бих казала повечето Излишни като мен — всъщност не ги е грижа за генетично създадените хора. Смятат ги за… смятат ги за такива, за каквито Високопочитаемите считат нас — ние не сме нужни. Можем да бъдем заменени.
Ето защо Излишните намират прислужниците за отблъскващи. А за тях изчадията навярно бяха нещо още по-отвратително.
Гласът ѝ потрепери.
— Немезида, знам, че същества като теб са склонни… да убиват хора, а това, че ти никога не ми посегна, трябва да означава нещо. Този факт, а също и това, че сега знам какво си сторила на Саливар и Девини, ме карат да мисля, че един ден може и да ти простя за лъжите.
Не пропуснах да отбележа, че тя ме беше нарекла „същество“.
— Съжалявам, че се наложи да те ударя… Но продължавам да не съжалявам за това, което причиних и на двамата.
Тя се усмихна.
— Добре. — После усмивката ѝ изчезна. — Искам само да те предупредя за едно. Тирус може и да е враг на твоя враг, но той продължава да е Домитриан. Никога не им се доверявай. На никого от тях. Те са фамилия от убийци и лъжци. Той може и да не използва резорбиращата мъгла, но въпреки това я беше донесъл със себе си. Какво говори това за него?
След тези думи Невени и аз се разделихме, може би завинаги.
Сега, когато червеният океан и обширните континенти, планинските вериги и облаците ставаха все по-малки под нас, погледнах Тирус, замислена за дните, които бяхме прекарали там, долу. Той гледаше фиалата с резорбиращата мъгла. Беше отказал да изпълни заповедта на чичо си за нея. Беше пренебрегнал стария подход на Домитриан.
— Ти ме изумяваш — казах аз. — Мислиш с десет стъпки пред другите.
Тирус въздъхна и прибра фиалата с разтреперана ръка.
— Може би само така изглеждаше на пръв поглед. Не очаквах, че ще нахлуят в стаята ми и ще ме отведат за екзекуция сутринта. Когато това се случи, реших, че със сигурност ще умра. Казах си, че ще умра за едното нищо. И тогава дойде ти.
Едва сега забелязах, че тялото му трепереше заради покачилия се адреналин. Тирус също ме гледаше втренчено. Лицето му изразяваше едновременно изумление и възторг.
— Немезида, ти си изключителна. Бях се приготвил за неизбежната смърт, когато ти се втурна върху нас като ангел отмъстител… — Гласът му потрепери. — От малък съм свикнал с представата, че хората или умират, или те предават, че мога да разчитам само на себе си. Но това вече не е вярно. Чувствам, че мога да ти имам доверие. Това може и да не изглежда кой знае какво голямо признание — рече с дрезгав глас той и очите му се помрачиха, — но е най-големият комплимент, който мога да направя.
Аз се изчервих, защото знаех, че като дете Тирус бе загубил всичките си любими хора. Бях усетила мъката му, когато говореше за смъртта на майка си. Знаех, че беше достигнал до зряла възраст, постоянно заплашен със смърт от собственото си семейство, доверявайки се само на способността си да оцелява. Думите му означаваха нещо значимо, нещо много важно и не беше нужно да го карам да ми обясни защо е така.
Начинът, по който ме гледаше сега… никой преди не ме беше гледал така. Почувствах се неспособна да отвърна на погледа му, но когато сведох очи, установих, че гледам устните му, лицето ми пламна, усетих сухота в устата.
Палецът му погали леко бузата ми.
— Погледни ме — рече Тирус.
Поех си рязко въздух и отхвърлих настрана тези неясни чувства. Когато го погледнах, неговите проницателни, умни очи като че ли ме пронизваха, вглеждайки се в дъното на душата ми.
— Ти си изключителна — повтори тихо той. — Егоистично е, че единственото, за което мисля сега, е, че те искам за себе си.
Опитах се да повторя думите му, заеквайки:
— Искаш ме… Как…?
Странна усмивка изкриви устните му.
Той се наведе и ме целуна.
34.
Наоколо нямаше никой, който да ни види, никой, когото да се опитаме да заблудим, че той ме обича. Устните му обаче бяха притиснати в моите, а устата му беше мека и топла.