Бях объркана и затова останах напълно неподвижна, когато ръката му се плъзна по косата ми. Той притискаше устните си в моите и надолу по крайниците ми се разля странно, разтапящо усещане. Умелите му пръсти също знаеха това. Следваха усещането и погалиха врата ми. Той не беше слаб. Почувствах силата му, когато пръстите му обгърнаха врата ми. Но в тях нямаше заплаха. За мен това беше по-приятно от всяко друго докосване досега. Устата му започна да става по-настоятелна. Ръцете ми инстинктивно намериха пътя към тялото му, заопипваха мускулите на ръцете му. Под нас планетата се отдалечаваше, мракът на космическото пространство ни обгръщаше, замайваше ни. Облегнах се на него. Всяка част от тялото ми като че ли се събуждаше за живот. Не знаех, че мога да се чувствам така. До този момент бях създадена да не познавам себе си, да нямам представа за някои неща от реалността на всекидневния живот.
Изведнъж открих, че тялото му е някакво чудо за мен. Прекарах длани по трескаво горещата му кожа, по широките му гърди. Той се притисна до мен и ме опря в стената. Над рамото му видях извивката на Лумина да се отдалечава, а звездите да се разпростират във всички посоки.
Устата му разтвори моята и аз усетих езика му.
Това! Това беше усещане за живот. Усещане, че съм жива, че съм човешко същество.
Не исках никога да свършва.
Накрая Тирус се отдръпна. Вгледа се в очите ми. Чувствах, че краката ми треперят. Такава слабост би трябвало да ме разтревожи, но в този момент я усещах като нещо, което е част от това, което се разкриваше тук пред мен. Аз също се вгледах в очите му. В този момент ми се стори, че го виждам за първи път. Видях пред мен да се разкриват стотици подробности, изискващи вниманието ми: бледозелените точици в сиво-сините му очи. Напрежението в погледа му, начинът, по който се чувствах, като че ли този поглед проникваше в дълбините на съществото ми. Как не бях усетила досега аромата на кожата му, не бях забелязала силата му, вещината и увереността, с която се движеха ръцете му? Прекарах пръсти по издутия му бицепс и от това докосване кожата ми сякаш пламна.
Сега най-сетне разбрах какво е да си опиянен. Можех да разбера защо другите хора се чувстват замаяни, склонни да се смеят глупаво. Може би разбирах по-добре дори светкавицата: усещането за тялото му до моето беше като електричество, което се разпростираше и обгръщаше цялата Вселена.
Тирус се усмихна дяволито, заговорнически, когато повдигна брадичката ми и отново притисна устните си в моите.
Да.
Намерихме пътя до канапето му, свлякохме се заедно върху него, без телата ни да се отделят едно от друго, плътно прилепнали като два магнита. Разумно ли беше това? Не можех да кажа. Странна, но чудесна мъгла изпълваше съзнанието ми. Беше хубаво. Само това имаше значение. Усещането изпълваше цялото ми същество.
След известно време, което сякаш продължи много дълго, Тирус прокара пръста си по бучката в основата на носа ми.
— Как се сдоби с това? — попита тихо той.
— При една схватка в кошарите.
Аз се вгледах в трапчинката на брадата му, в луничките му.
— Ти не променяш външността си като другите.
— Само загуба на време. Защо? Мислиш ли, че трябва?
Замислих се за момент.
— Не. Приемам всяка една твоя особеност като отличителна черта за разпознаването ти. Луничките, косата, брадичката… очите ти.
Какви необикновени очи. Никога не трепваха от погледа ми.
— Ти ме наблюдаваш — каза той.
— Наблюдавам всеки. Но да, особено теб.
Видях, че се помъчи да преглътне усмивката си, но не успя. Зарови глава в рамото ми и изпусна една дълга въздишка, а от това ме побиха тръпки. Прекарах пръсти през червеникавата му коса и отново усетих напрежението в мускулите му, умората, която се мъчеше да скрие.
— След часове на голямо напрежение хората имат нужда от сън — казах тихо. — Поспи и ти.
Тирус ме придърпа към себе си така, че да се сгуша до гърдите му, а после ме свали надолу, за да легнем един до друг. Останахме така. Дъхът му гъделичкаше врата ми. Никога досега не бях спала толкова близо до някого, но скоро установих, че нямам нищо против. Беше ми приятно и спокойно някой да ме държи така в прегръдките си.
Устните му се докоснаха до врата ми.
— Лека нощ, Немезида.
Усмихнах се, макар че той не можеше да ме види. Усмихнах се на голата стая, на студения, безмълвен звезден пейзаж, който се виждаше през прозореца, останах да лежа така напълно доволна, заслушана в дълбокото му равномерно дишане.
На мен самата ни най-малко не ми се спеше. Усещането за тялото му, опряно в моето, ми пречеше да заспя и аз. Всяка частица от кожата ми тръпнеше от нетърпение да проучи човека, притиснат в мен.