Много внимателно, за да не го събудя, се извърнах и се загледах в него. Сребристата звездна светлина заглаждаше острите му скули и гордата извивка на квадратната му челюст. Прокарах леко пръсти по ръката му.
Изведнъж осъзнах колко странно е всичко това. Изчадията не са създадени да изпитват желание. Но аз не можех да намеря друго име за онази наелектризираност и ненаситност, която предизвикваше у мен близостта му.
Чувствах някакво странно напрежение да се надига в гърдите ми. Не бях свързана с Тирус. Нямаше генетична причина за това, което чувствах, за това, което изпитвах.
Това можеше да бъде само моята човешка същност, чиста и още неразвила се.
Дония беше права. Тя е била в мен през цялото време.
Преглътнах мъчително, защото гърлото ми се сви от чувства. Искаше ми се да събудя Тирус и да му благодаря, също както той ми благодари, че съм спасила живота му, защото по безброй начини и той бе спасил моя.
Докоснах нежно лицето му. Тирус имаше повече нужда от сън, отколкото аз. А и лицето му беше необикновено бледо. Това, че е бил на косъм от екзекуция, му е коствало повече, отколкото беше готов да признае.
Накрая го оставих да спи.
Когато навлязохме в хиперпространството, сребристата светлина отвън изчезна, заменена от непрогледен мрак. Надигнах се безшумно, поглеждайки го крадешком още веднъж, преди да изляза от стаята.
Сега всичко ми се струваше различно: красотата, проявяваща се на всяка крачка от всекидневието. Елегантността на конзолите, наредени от двете страни на коридора, лекото докосване на роклята около глезените ми. Имах чувството, че се движа по време на някакъв чуден сън. За момент сянката ми се отрази върху една от конзолите и аз спрях, за да я погледна. Зачудих се на това усмихващо се същество, което ме гледаше отсреща. То изобщо не приличаше на онова безчувствено създание с празен поглед, което бях виждала в огледалата в крепостта на Империан.
Беше живо.
В стаята си плеснах с ръце в очакване Смъртоносното да се събуди, за да направя едно от любимите му неща — да прокарам пръсти по пода, сякаш са малки животинчета, а то да залае срещу тях. Погледът ми се спря на непрогледния мрак отвъд прозореца и с учудване установих, че дори той може да изглежда красив в своята празнота. После Смъртоносното пристъпи бавно напред.
Погледнах го малко по-продължително, учудена от стъкления отблясък в очите му, от начина, по който като че ли влачеше крайниците си, вместо да подскача с лекота. Тупна веднъж по земята с опашката си, а след това краката му се подкосиха.
— Смъртоносно.
Застанах на колене до него и едва тогава усетих, че то вибрира, трепери, че тялото му е едновременно и сковано, и прекалено отпуснато на някои места и че с него се е случило нещо много лошо.
Извадих кутията с медицински ботчета, която Тирус и аз използвахме по време на нашите тренировки, и отворих капака. Те излетяха навън с бръмчене и започнаха да кръжат над Смъртоносното, като святкаха със сигналните си светлини. Но после се отдръпнаха, без да се опитат да го лекуват. Каквото и да се беше случило с него, то явно беше извън техните възможности.
Смъртоносното беше тежко, но въпреки това успях да го взема на ръце и да се втурна през коридора. За момент се замислих къде се намираше лекарят на Тирус, но после застанах пред вратата на доктор Нан Домитриан и затропах по нея.
Той ме изгледа ядосан, задето съм го събудила за такова нещо, но опипа тук и там Смъртоносното, докато го държах в ръцете си.
— Погълнало ли е нещо на планетата?
Погледнах го с недоумение. Не бях с него през цялото време, не и когато се бяхме разделили в нощта на гръмотевичната буря.
— Може и да е погълнало.
— Ако медицинските ботове не могат да му помогнат, не виждам какво очаквате да направя аз. Това е опасността от извеждането на вашия галеник в онази странна планета. В нейната дива околна среда има какви ли не микроорганизми, каквито не се срещат в космоса. То не е създадено, за да бъде неуязвимо.
Обзе ме тревога.
— Но ще се оправи.
— Сенатор Фон Империан, тези зверове са създадени да се бият. Никой не ги е проектирал за дълъг живот.
— Трябва да има начин да се излекува! Не може да се разболее просто така.
В този момент нещо на колана на доктора избръмча. Той го погледна и се отправи към вратата.
— Викат ме за друг случай. Много съжалявам, че не мога да направя нищо.
Хвърлих гневен поглед след него. Тогава Смъртоносното започна да трепери още по-силно и аз го притиснах към себе си.