— Стой спокойно. Тук съм, за да те предпазя. Стой спокойно.
Не разбрах откъде идваха тези думи, те се отрониха от устните ми като някакви мантри. Отнесох го в стаята си, поне за да бъде сред позната среда.
Очите му не спираха да се въртят, а бялото им започна да придобива жълтеникав оттенък. Погледът му се спираше само от време на време върху мен и то ме поглеждаше безпомощно, като че ли се чудеше защо не правя нещо, от което да се почувства по-добре. Но единственото, което можех да направя, бе да се взирам с ням ужас в него, докато то трепереше. После се блъсна в ръцете ми, от устните му излезе някакъв странен, задавен звук, а от устата му — пяна.
Бях толкова невнимателна. Мислех, че пребиваването му на планетата ще му се отрази добре, щеше да подуши нови миризми и да проучи нови места. Грешката беше моя. По-добре да го бях оставила да умре в битка на арената, отколкото да допусна да се случи това.
Не можех да плача. Само продължавах да го галя зад ушите и се надявах то да разбира, че не съм го изоставила. Скоро обаче пристъпите станаха по-продължителни, задавените звуци постоянни, а езикът му беше стиснат между зъбите. Точно тогава си дадох сметка за истинското положение. Не можех да оставя това да продължава.
Обгърнах врата му с ръка и продължих да стискам, докато краката му престанаха да ритат.
— Толкова съжалявам — прошепнах му аз, докато все още стисках врата му.
Не го пусках. Тялото му започна да се вкочанява и да изстива в ръцете ми. Не разбрах дали беше изяло нещо на планетата, или беше прихванало някаква болест. Мисълта, че това би могло да се случи и че животът може да си отиде просто така, отвори празнота в стомаха ми.
Докато то беше страдало в стаята ми, мен ме е нямало. Бях с Тирус.
Тирус.
Имах нужда да го видя. Имах нужда да го прегърна пак и да се пренеса отново на онова място на пълно задоволство, където смъртта не означаваше нищо. Завих внимателно Смъртоносното в едно одеяло и се втурнах по коридора.
Когато прекрачих прага на стаята му, до мен достигнаха гласове. На Тирус и на доктор Нан Домитриан.
— Спокойно, Ваше Височество.
Някой повръщаше.
Усетих да ме побиват студени тръпки. Спомних си, че някой беше повикал доктора. О! О! О, не!
Смъртоносното не беше единственият болен на този кораб.
35.
Тирус се изправи, смутен, когато ме видя на прага. Беше пребледнял и потен.
— Сидония, най-добре да не се приближаваш. Не искам и ти да се разболееш.
Обхвана ме ужас. Помислих си, че Тирус може да умре също като Смъртоносното. Погледнах ужасена доктора.
— Какво му има? Сложихме си ваксини, преди да заминем за планетата. Много ли е болен?
— Само някаква планетарна треска — отвърна вместо него Тирус.
— Какво е това? — извиках аз.
— Обща категория.
Лекарят поклати глава.
— Казах ви колко много от микроорганизмите се развиват в естествена среда, а обитателите на космоса не са изложени на тях. Тези ваксини, които ви сложих, преди да заминем, не могат да ви предпазят от всичко. Негово Височество никога не взема предпазни мерки, когато посещава планети, и затова винаги прихваща някои местни вируси.
Тирус се намръщи.
— Повярвайте ми, заклевам се следващия път да ви послушам, докторе.
Единственото, което можех да направя, беше да се вгледам в Тирус. Вече изглеждаше толкова блед, броени часове след като го бях оставила. Като се замислих сега, и тогава кожата му беше гореща и като че ли имаше треска. Защо не ми беше минало през ума, че може да се е разболял?
Тирус забеляза изражението ми.
— Ама това наистина не е причина за безпокойство — каза той, за да ме успокои. — Ще мине.
— Изпийте това. Скоро ще се върна, за да проверя как сте — рече лекарят и му подаде чаша с някаква димяща смес.
Останах да седя на края на леглото му. Чувствах се глупаво. Защо никога досега не бях забелязвала колко крехки създания са хората?
— Ти самата не се чувстваш зле, нали? — попита Тирус, отпивайки от чашата. Лицето му беше восъчнобледо и потно. — Болестта се разви, докато спях, но аз наистина усещах някакви болки преди това.
— Рядко се разболявам — казах с равнодушен тон. Чувствах се странно, като че ли се бях отделила от тялото си.
Не бях ли си казала, докато бяхме заедно, че сякаш го виждам ясно за първи път? Сега единственото, което виждах, бе неговата уязвимост — костите, които много лесно могат да бъдат строшени, и кожата, която много лесно може да бъде разкъсана. Смъртоносното беше създадено да е силно, да може да се бие и да оцелява, но това не беше спасило и него.
Що за арогантност от моя страна да забравя дори за момент разликата между мен и Тирус! Аз бях най-смъртоносното същество, проектирано някога, а той беше крехко човешко създание. Аз щях да живея и да оцелявам, докато другите страдат и умират.