Тя беше сънувала, а в хубавите й сънища войната бе свършила, животът отново бе тръгнал по старому, както някога… толкова отдавна. Сънят се въртеше все около Крестхевън, около голямата къща, която се извисяваше величествено сред безкрайната шир на памука, готов за бране.
В съня си се виждаше да върви по една пътека под ръка с Брент и въпреки че страдаха по изгубеното минало, те изпитваха само лека носталгия по страданието, което и Северът, и Югът бяха преживели. Пред тях се ширеше красиво бъдеще.
— Няма я! — недоверчиво ахна Кендъл, отметна завивките и изплува от съня. — Шхуната я няма? Ейми, какво говориш? Как така я няма? Нали сме поставили стражи да я пазят!
Ейми понечи да каже нещо, но остана с отворена уста, защото две загорели мъжки ръце се стовариха върху раменете й и я отместиха. Кендъл ахна от изненада, когато пред нея се появи Брент и изведе Ейми от стаята.
— Аз ще обясня какво става, Ейми, ако нямаш нищо против — учтиво промърмори той. Подчертано учтиво…
Той изглеждаше прекрасно. Само като го гледаше, като слушаше плътния му провлечен глас, Кендъл усещаше как кръвта й кипва и цялото й тяло се разтреперва. Постоянно, всеки ден мислеше за него. Живееше заради малкото безценни мигове, когато той идваше при нея. Искаше й се да се втурне към него, да обвие шията му, да го прегърне и притисне към себе си, да се увери, че е истински и да го обича.
Ала замръзна на място. Чувстваше се така, сякаш горещата кръв във вените й се бе превърнала в ледена вода. Никога не я беше гледал с толкова студен поглед, с такава ярост. Не беше пристъп на внезапен гняв. Той беше спокоен, напълно спокоен. И сдържан. Въпреки това тя имаше чувството, че ако го докосне, ще усети твърда и студена скала.
— Брент — промълви тя, опитвайки се да овладее трепета в гласа си и да запази спокойствие, да не отстъпи пред овладяната ярост, която той излъчваше.
Брент затвори вратата. Кендъл не искаше да си признае, че се е изплашила. Наистина се страхуваше, както тогава, в тресавището след злополучната им среща в Чарлстън. Сега се страхуваше дори повече, защото вече го познаваше.
Познаваше го, но дали го познаваше добре? Какво ли не правеше войната с хората? И нейните ли очи отразяваха понякога тази неописуема болка? Погледът му беше толкова студен, че тя се почувства така, сякаш сърцето й е спряло. Гневът му беше сдържан, но суров… и безмилостен. Външно не се беше променил. Все още носеше своята сива куртка със златните нашивки, която му придаваше вид на благороден рицар. Брадата и мустаците му се нуждаеха от подстригване. Изсеченото му лице изглеждаше малко по-изпито, отколкото на последната им среща. Устните му бяха здраво стиснати. Тя си помисли с тъга, че по-често го е виждала ядосан, отколкото весел.
„Не!“ — извика сърцето й. „Обича ме, знам, че ме обича.“ Последния път, когато бяха заедно, светът й се бе сторил великолепен, въпреки бушуващата война.
Досега той не бе изрекъл и дума, само я гледаше и макар да стоеше неподвижно, неговата избухлива жизненост не го напускаше. От него се излъчваха бързина и сила. Дори застинал, той разпръскваше около себе си завладяваща страст. А тя не можеше да помръдне. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои, впила поглед в него, докато в знанието й се прокрадваше болезнената мисъл, че не за такава среща бе мечтала…
Най-после тя се съвзе. Пръстите й нервно запърхаха към високата яка на бялата й нощница. Преодоляла уплахата от тази неочаквана среща, разумът й започна да действа. Ейми беше споменала, че „Гордостта на Юга“ е изчезнала, а сега пред нея стоеше Брент и я гледаше като че ли всеки момент ще я изпрати на екзекуция.
Кендъл се отърси от сковаващия страх и го погледна с присвити очи. Срещата нямаше да бъде нежна. Проклета да е, ако му позволи да я унижава!
— Какво си направил с моя кораб? — с твърд глас го запита тя.
Това беше искрата, необходима да запали тлеещия страх и гнева, прикривани зад спокойния израз на лицето му по целия път от Ричмънд дотук.
Ако не беше ходил в Шарпсбърг, ако не беше видял как кръвта се стича във водите на Антиетам Крийк… Ако не беше видял брат си, разкъсан от снаряда, ако не беше принуден да остави Стърлинг при хирурга янки, ако баща му не беше изчезнал…
Може би тогава нямаше да се държи така. Може би тогава щеше да я привлече в обятията си и да й обясни, че вече е изгубил почти всичко, което обича, и че няма да може да живее, ако изгуби и нея.
Треперейки, тръгна с горда походка към Кендъл. Самообладанието му беше разклатено от предизвикателно вирнатата й глава. Знаеше, че й причинява болка, стискайки ръцете й, но не можеше да разхлаби пръстите си. Разтърси я и погледът му се впи в непокорната синева на очите й. Искаше му се да нарани, да окастри гордото хладнокръвие, което можеше да я погуби някой ден, когато той не е наблизо, за да я защити.