— Кендъл — тихо изрече той, а устните му се приближаваха към нейните и пръстите му се забиваха все по-силно в раменете й, — внимавай какво ще ти кажа. Всичко това съм ти го казвал я друг път. Ако янките те хванат, веднага ще те върнат на Джон Мур. Но е възможно първо да се позабавляват с теб. Знаят, че спиш с южняк, че им вредиш с този кораб, независимо дали го ръководиш или не. Ако животът с Джон Мур по-рано ти се е струвал лош, какъв ще бъде, като те върнат отново при него? Разбира се, ако все още ти е останал разсъдък, след като приключат с теб.
Думите му бяха толкова студени… засипваха я като ледени късчета.
Обичаше ли я изобщо? От месеци не го беше виждала. През това време беше пътувал до Лондон, където жените се обличаха в коприни, поддържаха кожата си кадифена и се държаха изискано и женствено. Дали не е бил с друга жена? С други жени? Тя изведнъж затвори очи, прииска й се да го докосне, да почувства, че е неин.
Той не беше неин. Той беше Нощният ястреб. Идваше и после я оставяше в тъмнината… всеки път. Като вятърът нахлуваше в живота й, и когато бурята отминеше, оставаше само пустота. Можеше ли да разбере какво изпитва тя?
— Брент — кротко рече Кендъл, — знаеш ли, жените се обличат като мъже и се присъединяват към армията? Хари донесе един вашингтонски вестник и в него имаше статия за жените на Севера. Сравняваха ги с южнячките.
— Кендъл…
— Слушай, Брент. Заклевам се, че е истина. Статията била писана, защото в Мериленд край Шарпсбърг се водила страшна битка и сред ранените имало едно момиче…
— Млъкни, Кендъл! — избухна Брент. — Мълчи! Не искам да слушам за това, то е без значение. Ако не можеш да кротуваш, заклевам се, че сам ще те предам на янките. Така поне ще останеш жива.
— Жива! Женското сърце може да спре куршума така, както и мъжкото…
— Кендъл, кълна се, че ако пак си отвориш устата, аз сам ще ти я затворя.
— Няма! Чуй ме…
Остър плясък прекъсна думите й — дланта му се бе стоварила върху бузата й. Той видя болката в очите й, упрека и враждебността. Искаше да се извини, но не можа да го направи и това още повече нарани сърцето му и усили тревогата в душата му.
По-късно си повтаряше, че споменаването на Шарпсбърг бе възпламенило гнева му. Опитваше се да намери и безброй други оправдания.
Но оправдание нямаше. Чувството за вина, обзело Брент, когато тя заби нокти в него, за да му отмъсти, го караше да продължава да се бори срещу нея.
— Виждаш ли — подразни я той, а жестокостта в гласа му беше прикритие на желанието да я помоли за прошка. Той хвана ръцете й, размахани в отчаян опит да се освободи от хватката му. — Не можеш да избягаш. Този урок сме го учили и преди, но ти май не си го разбрала.
— Пусни ме. — Тя се мъчеше да се пребори със сълзите си. Не можеше да повярва, че я е ударил. Нито че за него това не означаваше нищо. Един джентълмен никога не удряше дама… но може би Брент не я смяташе за такава. Тя беше съпруга на янки и нищо между нея и Брент не можеше да бъде почтено. Беше й нашепвал красиви, страстни слова за любов, но сега се чудеше дали не ги е изрекъл случайно.
Не! Той я обичаше. Тя вярваше в това, трябваше да вярва! Но я беше ударил, а сега я дразнеше и нарочно я предизвикваше.
Тя спря да се бори и го погледна с хладни, присвити очи.
— Капитан Маклейн, вие не сте мой баща, нито мой съпруг. Понякога наистина се съмнявам, че сте ми приятел. Пуснете ме. Вземете си уроците и възгледите и се измитайте. Не искам повече да бъда удряна, обиждана, поучавана и докосвана от вас.
— Държиш се като дете, Кендъл, като разглезено момиченце.
— О, Господи! — изпъшка тя и стисна зъби от ярост и раздразнение. — Сериозно ти говоря, Брент…
— Така ли? — той изведнъж се вкамени и настръхна. Тя отвърна на буреносния му поглед и разбра, че не е така. Искаше да се върне назад, да затвори очи и когато отново ги отвори, да открие, че спорът им е бил сън и Брент й се усмихва и е разтворил обятията си за нея.
„Какво иска от мен?“ — помисли си тя и горещо пожела да не го обичаше, да не усещаше как силното му тяло я стопля и утешава.
Затвори очи.
— Не — прошепна тя.
— Кендъл… — промълви Брент.
Тя не разбра дали произнася името й с любов или с трескаво желание. Но това нямаше значение, защото нито можеше да му откаже, нито можеше да обуздае отклика на собствената си плът. Но това, което изпитваше, не беше желание — бурята на гнева я караше да се чувства така, сякаш се бе разбила в скалите, и всичко, което искаше, бе да намери тих пристан.
Нежност, леко докосване… да разбере, че той я обича, дори ако любовта беше само илюзия.