Той й се усмихна. Умело и спокойно посегна към ръката й, улови я и я стисна, докато тя изохка и пусна оръжието. Въпреки че го гледаше с широко отворени очи, не успя да помръдне. Той взе ножа от възглавницата и яростно го запрати другия край на стаята.
— Взех ножа ти, Кендъл.
— Само защото аз ти позволих.
— И ти успя да го опреш в гърлото ми, само защото аз ти позволих. А понеже си жена, ти ми позволи да ти го отнема.
— Това нямаше нищо общо с факта, че съм жена! Позволих ли, защото те обичам.
— Ти изгуби спора, Кендъл.
— Изгубих, когато се влюбих в теб — с горчивина отвърна тя.
— Обичаш ме и въпреки това опираш нож в гърлото ми?
Кендъл затвори очи. Но ги отвори веднага щом той здраво вплете пръсти в косата й. Целуна я отново — гневно, настоятелно и жадно. В очите й имаше сълзи, но тя не можеше да се пребори с него, нито да разбере дълбините на горещата му ярост.
Той не каза нищо, не прошепна обнадеждаващи, нежни слова. Силните, тръпнещи от нетърпение ръце разкъсаха остатъка от нощницата и тя се намери на пода. Той я люби ненаситно. Поглъщаше, завладяваше, превземаше всяка част от тялото й. Силният копнеж й позволи да настигне страстта му, да откликне с жар на злия дух, който го бе обладал.
Утрото премина в мъглата на трескава буря. Сладката насита идваше, пламъците отново се възпламеняваха. Но думи не бяха разменени, нямаше обещания за мир. Накрая, изтощена въпреки обедния час, Кендъл се отпусна в неспокойна дрямка. Краката й бяха сплетени с неговите, изящната й ръка почиваше върху гърдите му. Когато се събуди, слънцето все още блестеше… но Брент го нямаше. Тя огледа стаята — търсеше някакъв знак, нещо, останало от него. Но от Брент нямаше и следа. Нито сабя, нито шапка с перо. Нищо не показваше, че е наблизо.
Кендъл се опита да скочи от леглото, но успя само да простене, когато разбра колко наранено и натъртено е тялото й. Премигна, после се надигна по-внимателно, изми се и се облече.
Намери Ейми в градината да бере рози. Поколеба се, преди да се приближи към добрата жена, приглади косата си и се замоли лицето й да не издаде интимните й преживявания.
— Ейми — промълви тя със сведени очи, — къде е Брент?
Повдигна мигли, защото Ейми дълго не отвърна. Объркана и разстроена, тя най-после проговори:
— Ами тръгна си, миличка. Той говори с Хари и Червената лисица, преди да дойде при теб. Ние… ъ-ъ… ви разбираме. Вие, двама млади хора, имате толкова малко време един за друг. А на него не му е леко. Баща му е сред изчезналите, а брат му — тежко ранен и в ръцете на янките.
— Ейми, за какво говориш?
— Доколкото разбрах, корабът му трябвало да се ремонтира в Ричмънд, преди да дойде тук. Отишъл да види баща си и брат си в армията на Ли. Бил с тях в онази ужасна битка край Шарпсбърг, там брат му бил ранен и взет от янките. Баща му изчезнал.
— О, Господи — изстена Кендъл.
— Хари се разстрои като чу, че съм ти казала за кораба преди Брент, но… тогава още не знаех всичко, пък и мислех, че имаш право да научиш за кораба. Не мога да разбера защо Брент е тръгнал, без да ти каже! — добави тя.
— Аз май разбирам — печално прошепна Кендъл и се обърна, преди Ейми да види, че в очите й бликват сълзи.
— Кендъл…
— Нищо ми няма, Ейми. Искам само… да остана сама.
Втурна се по пътечката към конюшните и после към заливчето, без да вижда, намирайки пътя инстинктивно. Когато стигна брега, тя падна на колене в пясъка и заплака.
Брент беше ранен. В сърцето, в душата. Тя трябваше да му помогне. Вместо това…
Сигурно е бил по-гневен, отколкото бе предположила. Достатъчно разярен, за да я остави. Тя дори не се беше опитала да разбере какво го вълнува, а го беше дразнила и поставяла на тясно. И вероятно наистина го беше изгубила…
Кендъл остана в заливчето, докато слънцето залезе. Изплакала сълзите си, уморено се върна в къщата.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Юни, 1863
Виксбърг, щат Мисисипи
Скъпа Ейми,
Нямам представа кога и как това писмо ще стигне до теб, но се моля все някога да го получиш. Тук, в болницата, сме прекалено заети, за да завързваме приятелства, затова се надявам, че ще изтърпиш моите излияния. Вярата, че ще прочетеш и разбереш думите ми, е голяма утеха за мен.
Положението тук с всеки изминал ден става все по-опасно. Да живееш в обсаден град е, най-меко казано, непоносимо. Не те обвинявам за това, скъпа Ейми! Никоя от нас не знаеше какво ще се случи, когато ми съдейства да напусна Флорида, за да дойда тук и да помагам на брата на Хари в болницата. Чувствам се странно доволна. Страдам мъчително заедно с мъжете, които пристигат тук в окаяно състояние, но се радвам, че им помагам! Полезна съм, Ейми! А за мен това е много, много важно. Заета съм от тъмно до тъмно и почти не ми остава време да мисля за Брент, да тъгувам и плача…